Нещо или някой беше забранил общуването с външния свят. А как светът щеше да разбере, че тя иска да бъде спасена, след като дори не й позволяваха да даде знак? Пищни градини закриваха изгледа към улицата. Върху някои маси имаше моливи и хартия, но нямаше пликове или пощенска кутия, където да ги пусне човек. Телефоните бяха чиста проба украса. Гая вдигна няколко слушалки и линията пусна в ухото й въздишката на празнотата. Но като че ли на никого не му правеше впечатление.
Тук вегетираше една изкусителна реалност, способна да потопи обитателите в оргия, която ги караше да забравят жестокостта на това заточение. Дори беше възможно да се наслаждаваш на вакханалията, тя самата го беше направила. Само когато тържествата свършваха и човек можеше да види изтощените и безизразни лица, започваше да разбира обхвата на тази мизансцена.
Къщата беше много осветена на определени места, на други царуваше мрак. Светлината се редуваше със сенките, сякаш беше някакво послание или някакъв символ. Какво се криеше зад това двойно условие? Защо имаше толкова светлина на някои места, докато други умишлено тънеха в мрак? Несъмнено имаше някаква цел; можеше да се усети в постоянството на модела, чийто смисъл за момента се изплъзваше на Гая, защото сетивата й бяха съсредоточени в нещо по-належащо: да избяга.
Насили се да потисне радостта си, когато видя портала със сложен релеф. До този момент бяха прекосили стаите, докато блъскаха параваните с ефирни витражи, обсипани с цветове: златистите и перлени пъпки на увивно растение; захабеното сиво на груб пейзаж; изумрудени хоризонти, осветяващи равнина… Всеки път, когато преминаваха през някоя от тези врати, крилата им пърхаха като бързокрили пеперуди. Затова заподозря, че появата на паното, подобно на входа на църква от XVIII-ти век, може да е нейната цел.
Едва прекосила прага, разбра, че беше сгрешила: пътят излизаше в двор. Или по-скоро в имот, заобиколен от дървета. Погледът се губеше в пъстрозеления листак на папратите, в кедрите с жилести стволове и в порочността на орхидеите. Може би там се бяха приютили последните екземпляри на почти изчезнали видове. На Гая й се стори, че различава силуета на митичния белоклюн кълвач и фееричния полет на няколко колибри. Стори й се, че дочува песента на токороро8, тази четирицветна птица, единствена в света, символ на острова й. Тъжният й глух глас се смесваше с нощния вятър: токоро, токоро… За миг се надяваше да я зърне сред мъглите — с бляскавите и светли гърди, синята качулка на главата и червените маски по опашката и коремчето, но колкото и да се опитваше, не успя да я открие. Стотици песни и крясъци огласяха близките околности. Крилати или земни създания прелитаха в буен кипеж, сякаш светът се беше върнал в сянката на безвремието, векове назад, а горите още пазеха под ендемичния си похлупак своите видове.
Гая се спря до възвишение с пещера, покрито с мъх. Струйки вода се стичаха от скалите и падаха до ръба на изкуствено езерце, което едно време е гъмжало от риба, но днес служеше за забавление на гостите на вилата. На благоразумно разстояние няколко палми с бамбукови подпорки се извиваха под напора на вятъра.
Ошун беше свалила дрехите си и силуетът й засенчи всичко онова, което Гая беше виждала в книгите или в музеите. Вълната от шепоти показа, че не беше единствената, която бе забелязала това. Гърците — в своя стремеж да уважат хармонията на пропорциите — се бяха постарали да представят човешкото тяло, без да намаляват или уголемяват определени детайли, но фигурата на тази жена нарушаваше всички класически канони. Косата й щедро се стелеше върху бакърените й гърди. Полукълбата на задника й се въртяха, следвайки магическата извивка на звездите, а в ритъма на тази симфония — музика от сферите, която в тропиците може да придобие резонанси на гуиро9 — погледите отвръщаха с религиозна страст. Беше невъзможно да не я забележиш. Задницата й бе по-красива от тази на божествената келтска Епона. Кръстът й, ако се оставеше да бъде уловена, би се изгубил сред ръцете. А кожата й — канелена и гладка, лъщеше като мед.
— Няма ли да се изкъпеш?
— Нямам бански — отвърна Гая.
Мулатката избухна в смях и се обърна, чужда на великолепието на тялото си в нощта. Гая се огледа. Много от къпещите се бяха голи. Без да умува повече, разкопча закопчалките, които придържаха воалите, и последва водачката си.
Топлината на водата я изненада. Плува сред листенцата, които се носеха навсякъде, и опита вкуса на наситения с ухания въздух на езерото. Светулките се трупаха по глинестите ръбове и посребряваха водата с млечната си светлина. Гая се наслади на тази пречистваща баня, която я освобождаваше от прегрешенията — или поне така и се искаше да си представи, докато слаб звън не изпълни нощта.
8
Токороро — кубински трогон, или токороро, национална птица на Куба, застрашен вид, известен със синьо-бяло-червено-черната си окраска. — Б.пр.
9
Гуиро — латиноамерикански музикален перкусионен инструмент от групата на дървените идиофони. Състои се от кух дървен цилиндър с назъбена повърхност. Звукоизвличането става, като изпълнителят търка с тънка дървена палка по назъбената основа на инструмента. — Б.пр.