Оришата — или неговият представител на земята, кой можеше да знае — изливаше ценната си сперма в плодниците, които с удоволствие се отдаваха на тази жертва. На някои кушетки имаше мъже, но богът не се смущаваше. Женствените предлагаха грациозно своите задници, обръщайки се, когато той се спираше пред тях сериозен, сякаш изпълняваше задължение. Разтоварваше сока от своите мощни тестиси и веднага се отправяше към следващия доброволец. Като пчела майка неуморно даряваше своята плодовитост в безбройните стаи на кошера си. Операцията се извършваше при правила на абсолютна хигиена: всеки път, когато баснословното му жило излизаше от някое отверстие, беше грижливо почиствано от едно момиче, което чакаше наблизо.
Оришата започна бавно да се приближава до групата любопитни, която наблюдаваше церемонията. Така Гая разбра, че не се беше излъгала: синьо мляко се стичаше между бедрата на юношите и бликаше от жените, с които богът се беше съвкупявал.
Много скоро се напълниха три кани и няколко слуги започнаха да сервират малки дози от еликсира. Гая се беше заклела да не яде и пие повече на това място, но изкушението се оказа неустоимо, когато някой й подаде купичка със син крем и оповести чудотворните му качества, сред които не липсваха ефектите му върху красотата и дълголетието. При други обстоятелства не би обърнала внимание на подобна реч, но онази къща предизвикваше здравия разум. Обнадеждена от обещанията на нектара, го изпи на един дъх. Като глътка хладка мента, така се разпростряха изпаренията в гърдите й.
Замайването я повали на колене. Ошун се опита да я вдигне, но не успя да предотврати приближаването на забуления. Гая погледна онова лице, скрито зад далечна мъгла. Зад маската се виждаше само блясъкът на очите му.
— За първи път ли пиеш?
— Да — отвърна Ошун вместо нея.
— Ясно — отговори гласът под маската и размени с жената поглед, който само те двамата разбраха.
Мигом се обърна и тръгна към гъсталака. Почти веднага изчезна в тъмнината, сякаш се бе изпарил в някакво неосезаемо измерение.
— Да вървим.
— Къде?
— Трябва да побързаме.
Гая не настоя, защото отново я обзе световъртеж. С мъка успяваше да запази равновесие, като се опираше на стволове, зидове и стени, които се изпречваха на пътя й. Беше не толкова главозамайване, колкото някакво летливо усещане, което променяше възприятията и изглежда умножаваше стимулите. Във вътрешността на къщата се остави да я заведат до стълбището, по което стигна до горния етаж. За първи път си даде сметка, че имаше и втори етаж.
Под краката й подът се променяше, ту се издигаше като висока скала, ту потъваше като блато. Гая се примири с непоправимото: там беше невъзможно да погълнеш нещо без опустошителен ефект. Може би такава беше съдбата на всеки, който навлизаше в този ад: да халюцинира безспир, да обърква пътя, да загуби завинаги способността си да различава истината… и всичко това — примесено с мъката на човек, който жадува да избяга, а не може. Идеята, че е мъртва, закономерно се настани в душата й. В кой момент се беше случило? В кой от тези цикли на съществуването й? Може би в злополука, която не помнеше? Усещането за несигурност се връщаше непрекъснато. Вкопчи се в надеждата, че се намира в някакъв временен ад.
Пусти салони, чужди на обичайната глъчка на къщата, ги отведоха до врата, пазена от каменни гаргойли. Стаята не беше много голяма, но изглеждаше мебелирана като малък апартамент: маса, два стола, гардероб и в центъра — легло с четири колони. Ошун се насочи към прозореца и разтвори стъклените му крила, за да позволи на вятъра да влезе.
— Там има някой — прошепна Гая, посочвайки фигурата, сгушена в клоните на дървото пред прозореца, като вампир, готов за скок.
— Това е той — отвърна Ошун.
— Кой?
— Инле… Обича да гледа.
— Да гледа какво?
Жената разкопча закопчалките на пеплоса.
— С теб сме красива двойка, знаеш ли?
Целият свят се люшкаше. Почувства ласката на завесите върху лицето си: криле от бял тюл. Кога се отпусна на леглото? Или някой я беше блъснал? Какви пари възпламеняваха кожата й, разяждаха волята й, оставяйки я открита и беззащитна на леглото?
За миг се зачуди дали онова, което виждаше, беше образът й пред някое огледало, или духът й беше излязъл извън тялото й. Беше странно да разпознае сама себе си, обезоръжена под богинята, наслаждаваща се на гърдите й с удоволствието на човек, който лакомо яде манго, или да съзерцава спускането й към дивите ширини с кратки близвания — както котарак пие мляко. Обърна се между завивките, за да избяга, но жената беше побърза: езикът й я нападна с пъргавината на смок и гъделът започна да се катери по тайни тунели. Това създание знаеше къде да целува, къде да натисне, къде да докосне…