Тая си припомни събитията от предишните вечери. Да, могло е да се случи; въпреки че имаше една подробност…
— Има нещо, което не се връзва.
— Кое?
— Времето.
— Какъв е проблемът с времето?
— Днес трябваше да е неделя. Прекарах две нощи на онова място, а дори майка ми не е разбрала, че ме няма.
— Обясни ми.
— Ошун ме беше предупредила — и обясни, като видя изражението на Лиса. — Една жена, която каза, че се нарича Ошун, ме увери, че когато човек влиза в онази къща, времето навън спира; и че когато излезе, все едно не е минавало… Хипнозата предизвиква ли този ефект?
— Не знам.
— Трябва да говоря с Ери.
— Само внимавай.
— Кой е страхливият сега?
— Не съм страхлива. Фактът, че те е излекувал от фригидността ти, не означава, че трябва да му имаш доверие.
— Твоята кръстница ме посъветва да го намеря.
Лиса прехапа устни.
— Какво мислиш за него всъщност?
— Той е тайнствен мъж. Има лице на светец и тяло на древногръцки бог.
— Не мисли с оная си работа.
— Говоря от сърце.
Звънец отекна в сградата, съседна на парка, и смути врабчетата, които се гушеха във вековния листак. Птичият прилив се издигна за миг към облаците като рояк скакалци. Ятото заобиколи площад „Каденас“ и се върна пак на дървото, чиито клони отново потъмняха.
— Тръгвам — каза Гая и се изправи. — Ако съм в настроение, довечера ще ти се обадя.
Мълчешком изкачиха стълбите до кафенето — почти винаги празно заради обичайната липса на продоволствия. Една бърза целувка, и се разделиха. Лиса се мушна в една от сградите, граничещи с площада — великолепно въплъщение на тропическия неокласицизъм, а Гая се отправи към изхода за коли и пешеходци. Оставаше й да мине покрай Факултета по физика и да се спусне надолу до сградата на Факултета по литература.
Когато влезе в аулата, преподавателката не беше дошла. Избегна първите редове и се шмугна в претъпканите средни редове, където беше по-трудно да се намери свободно място, отколкото на партера в театър „Лорка“ по време на балетна премиера. Когато откри едно, остави багажа си на долната табла на чина и се зае да преглежда тетрадките си. Някой й подаде един лист.
— Какво е това?
— Трябва да го подпишеш — помоли я Кастильо, идеологическият отговорник на аулата.
— Защо?
— Това е споразумение.
Тая прочете: студентите се задължават да изобличават философските и идеологическите постановки, които противоречат на принципите на марксизмаленинизма, в рамките на насоките за чистотата на комунистическия морал на младежта…
Боже господи! Поредната глупост. Тези седмични документи имаха ефекта на заразна епидемия. Заради тях трябваше да се крие, за да чете Юнг и Блаватска, заради тях едва успяваше да се добере контрабандно до определени филми на Вайда и Алмодовар.
— Няма да подпиша.
— Моля?
Няколко студенти се обърнаха да я погледнат.
— Няма да подпиша това.
— Защо?
При други обстоятелства би отвърнала „защото не искам“, този път запази мълчание.
— Не бъди инат — прошепна момчето, след като установи, че останалите се връщаха към своите занимания. — Сама ще си създадеш проблем. При всички положения тук никой не вярва в това. Подпиши го, какво толкова?
Гая застана нащрек. Не за първи път й пускаше една от онези фрази. Дали не е провокатор?
— Държат те на мушката, момиче — настоя той.
— Виж, Кастильо, казвал си ми го повече от двайсет пъти за последните седмици. Какво си намислил?
— Нищо, но ако не подпишеш, ще те посочат с пръст на следващото събрание. Точно по тази причина вече изхвърлиха трима души от „Чужди езици“.
— Все ми е едно.
— Не ставай глупава — намеси се Китаеца, който, въпреки прякора си, приличаше повече на мулат, отколкото на азиатец. — Подпиши и забрави за това.
Тя ги загледа, убедена, че играят някаква роля.
— Не разбирате ли, че това е пълна глупост?
Китаеца поклати глава в израз на униние, преди да започне да опипва джобовете си, сякаш се беше сетил, че трябва да намери нещо в тях.
— Китаец, убеди я — помоли го Кастильо. — На мен никога не ми обръща внимание.