— Глупости, не ми е до това — каза той. — Щом иска да загази, проблемът си е неин.
Стана от мястото си и излезе в коридора. Гая и Кастильо останаха да си шушукат насаме.
— Наистина си луда — прошепна Кастильо, — не знам защо искаш да се направиш на мъченица. В края на краищата, единственото, което ще постигнеш, е да изгниеш в някой затвор без никой да разбере.
Този път тя го изгледа без да продума. После обърна поглед към Китаеца, който в този момент влизаше с химикалка в ръка. Дали наистина никой от тях не вярва в това, което подписва? Свеждаха глава по целесъобразност? Спазваха инструкциите, за да си спестят проблеми? Припомни си някои коментари, любопитни фрази, дребни жестове на съучастие… Да, нещо се беше променило. Или беше в процес на промяна. Лицемерието навсякъде печелеше терен. Двойният морал. Маските. Заподозря, че това явление не е отскоро, но тя беше закъсняла със светлинни години да го забележи. Къде е била през цялото това време? Докато си играеше на любовници, приятелите й се бяха превърнали в най-добрите актьори на света.
Даде си сметка, че младежът чака тя да вземе решение и сякаш нещо се срина в душата й. Разбра, че нямаше смисъл от изолираната й съпротива, освен да се изкара глупачка. Освен това беше уморена да се противопоставя на една сила, която накрая винаги я побеждаваше.
Образът на потъналата в сенки къща изникна в съзнанието й и заедно с нея една идея започна да си проправя път, напълваща със страстта, с която кълнът от зърно жадно търси светлината. Онази къща приличаше на родината й: на този остров — илюзорен и измамен, прелъстителен и лъжлив, мошенически и разпътен. Само че за да го забележи, човек трябваше да живее там, да обитава неговите нощи и дни, да развратничи с мизерията му и неговата прелест, а не да се разхожда с блуждаещ вид на турист, пристигнал от друг свят. Отвсякъде избуяваше едно мъчително условие, което пречеше да се разбере къде свършва делириумът на човешката душа и къде започват абсурдите на общество, което никой не иска, но пред чието унищожение, изглежда, никой не беше склонен да се изправи; едно общество, способно да мами останалия свят, защото дори на собствените му граждани им беше трудно да разкодират жестоките механизми на неговото функциониране.
Досети се, че Ери е искал да й покаже нещо повече от едно нереално място; може би в къщата се криеше някаква поука, която тя трябваше да разгадае. Докато подписваше абсурдния документ, заподозря, че отново ще я види.
III
Всяка сутрин се заклеваше, че ще го потърси; всяка заран, вече два месеца, а все още не го беше направила. Няколко пъти отиде до ъгъла, където се намираше сградата с големия стъклен портал, но не се осмели да го премине. Шпионира отдалече, това да. Видя да влизат и излизат хора: някои с лекарски престилки, по-голямата част — цивилно облечени. Но него не го видя.
Всяка сутрин се опитваше да се убеди, че днес ще бъде денят, но страхът беше по-силен от любопитството й. Държанието на Ери й напомняше това на починалия Поет и на други мъже, с които се беше сблъсквала. Причината, изглежда, беше във вида й на вечна невинност, предизвикателното й и палаво изражение, учудените очи — като на новородено, или може би някоя друга характеристика, която не успяваше да определи.
За първи път се сблъска с тази аномалия по време на едно училищно празненство. Не помнеше точния повод за честването, но вече беше свикнала да решават вместо нея годишнините, мъчениците и отечествените дати, които трябваше да почита, затова не си направи труда да провери какво се чества. Само си спомняше — по много различна причина, — че онова празненство беше специално.
Бяха избрани десет деца, за да поднесат цветя на артистите, които щяха да посетят училището. Гая беше една от избраните. Когато дойде нейният ред, се изкачи много самонадеяно до президиума с изгладената си униформа и пионерската си връзка, за да поднесе букета си на един солист на Националния балет: толкова изящен мъж, че си го представи осъден завинаги да играе ролята на принц, вечен Зигфрид. Тя, както и останалите ученици, остана до госта, докато свърши химнът, после седнаха да гледат представлението, което училището беше подготвило в тяхна чест: от онези скучни гимнастически композиции с военна музика. Гледа спектакъла с нежелание в продължение на десет минути, насилвайки се да се чувства вдъхновена и патриотично настроена. Съсредоточи се в припева, който призоваваше да се жертва в борбата със същото старание, с което години по-късно щеше да се абстрахира от всичко, за да получи оргазъм. Беше на път да постигне изисквания екстаз, когато погледът й се пресече с този на принца. Изражението му на Албрехт, преследван от самодивите, я накара да се усмихне. Той й подаде ръце с жест, който я приканваше да седне в скута му. Гая погледна в двете посоки. Други деца вече бяха направили същото с останалите гости, така че ги последва. Също така ръкопляска послушно в края на представлението, когато редица от войници лилипути се подготви да запее в хор, в прослава на Революцията.