Какво да прави? Разумно ли ще е да се върне в апартамента? Или би било по-добре да разпита всеки, който прекосяваше вратите на сградата? Имаше нужда да види лицето му посред бял ден, да се увери, че съществува, да го засипе с въпроси, да му попречи да обмисли отговорите си, да го принуди да признае какво е сторил с нейната воля и със самата нея, която се скиташе като луда и го търсеше. Но тези безпокойства бяха едва началото на истинската загадка. Дали къщата и обитателите й бяха реални, или бяха само някакъв фокус?
Обмисли го по-добре. Не биваше да се замесва в никакъв тип разследване. Изпитите скоро щяха да започнат, а целта й бе да приключи следването си. „Още една подобна среща, и ще прекъсна годината“, разсъди тя. Освен това, откъде да знае дали онзи човек може да я накара да изчезне за един месец? Времето се държеше като нелогично измерение вътре в къщата. По-добре би било да се въоръжи с търпение и да чака.
Но докато слизаше по старата стълба, оставяйки зад себе си образа на Алма Матер, си каза, че нищо няма да изгуби, ако полюбопитства отдалече. Така прекоси парка, където се пазеше прахът на любовника на Тина Модоти, и се спусна по „Сан Ласаро“ до „Инфанта“. От ъгъла различи църквата „Нуестра сеньора дел Кармен“, въпреки че погледна само бегло внушителната статуя, която я увенчаваше и винаги я беше впечатлявала. Зави наляво, към „Да Рампа“.
Там, на няколко пресечки от църковния кораб, биеше горещото сърце на града; и по този път, най-посещавания в страната, погледите на кубинците, обикновено провокативни, придобиваха необичаен блясък. Пасатите брулеха телата и вдигаха облаци сладникави изпарения и пот. Множество очи се плъзгаха по чужди кожи, като киселинен дъжд, който разкъсва дрехите насред улицата. Изложени на жестокостта на подобни стихии, по тази сладострастна улица, винаги влажна от желание, се разхождаха ловци и жертви. Но Гая не се потопи в нея.
Спря се на стотина крачки от булеварда и от скривалището си видя силуета на сградата. Беше почти седем часът. Светлините на улицата процеждаха мъртвешко фосфоресциране, което не успяваше да измести столичния полуздрач. Под сандалите на Гая хрускаха парченца стъкло като разгневени светулки: останки от улична лампа. Кабел висеше тъжно от старата си стойка над главата й.
Някой се блъсна в нея… Тъмна мъжка фигура. Гая измънка извинение и докато непознатият продължаваше пътя си, тя остана да съзерцава крилатите контури на сянката, без да успее да определи защо бяха привлекли вниманието й. Тогава разбра: мъж с филцова шапка с периферия и загърнат в палто беше нещо, което си спомняше, че е виждала само във филмите с Хъмфри Богарт, но никога в своята Хавана — гореща и дрипава.
— Божичко! — промърмори. — Пак халюцинирам.
Вгледа се в небето; дори нямаше пълнолуние, така че не можеше да припише това видение на онези предизвикващи делириум цикли, които изправяха нащрек болниците и полицията. Опита се да се успокои. Може би не беше човек с палто, ами някой от онези луди, които скитаха по улиците, опаковани в парцали от всякакъв вид, откраднати от боклукчийските кофи.
Остана там още малко, наблюдавайки скришом силуетите на минувачите, които с мъка успяваше да различи в полуздрача. Никой не влезе или излезе от сградата; поне никой, когото тъмнината да й позволи да види. Залезът действаше като воал, който опушваше гледката и звуците. Светлината на първите звезди, вместо да помогне да се разсее мракът, правеше предметите още по-неясни. Беше безсмислено бдение. Нямаше друг избор, освен да се отдалечи от мястото с усещане за безсилие.
Изведнъж я обзе злокобна мисъл. Вгледа се в хората, улиците, дори в заплашителната тишина, която се вихреше като прах по време на буря, и се уплаши от най-лошото: черна дупка насред острова, някаква магия, която я бе преместила отново в друго измерение. Намираше се в Хавана, но не в града, който познаваше.
Забърза се към спирката с надеждата да развали магията.
Не искаше да бъде завлечена повторно към онази непредвидима зона, където градът се превръщаше в нещо друго. Тълпата, която се беше струпала пред магазина за сладолед, беше нейното спасение. Изпита облекчението на първобитните създания, когато се събират с племето си, след като са били свидетели на някакво необичайно явление, но не се почувства напълно сигурна, докато не се качи на автобуса, избягвайки ударите с лакти и проклятията на онези, които чакаха от часове.