— Какво бедствие?
— Армагедон — каза жената с трепет, — но не като този, за който говорят Свидетелите на Йехова, ами такъв, какъвто предизвиква хората непрекъснато. Надвиснал е над нас и мнозина не го знаят.
— Вие как разбрахте?
— Воините ми го казаха. Аз говоря с тях насън, най-вече с Елегуа. Страната ще се обърне с краката нагоре и освен ако не се случи чудо, разрухата ще продължи с години.
— Какво чудо?
— Де да знаех… Може би ни трябва изкупител, някой месия, син на нашата Дева на милосърдието… Знам ли! — замисли се и лека-полека лицето й придоби изражението на човек, който открива нещо. — Възможно е… Възможно е…
Гая я изчака да продължи, но жената изпадна в мълчалив транс.
— Какво е възможно? — попита най-накрая с известно отчаяние.
— Да се движат сред нас… Това би било чудото: да слязат повторно, за да се смесят с хората. Бихме се учили директно от тях, това би могло да ни спаси.
Борейки се с безпокойството си, Гая попита:
— На какво биха могли да ни научат?
— Как да оцеляваме.
Сърцето на момичето се обърна, защото този отговор несъмнено отекна като ехо на думите на Ери.
— Не сме ли вече експерти в това?
— Не говоря за всекидневния живот, а за живота на духа — прошепна и отново се взря в момичето. — Говорили ли са с теб?
Гая прехапа езика си, решена да не казва; трябваше да навлезе в подробности, които за нищо на света не би споделила с жена, която би могла да й бъде баба.
Насърчена от мълчанието й, възрастната жена се приближи до ъгъла, където пазеше няколко тетрадки със записки — много омачкани, сред стотина книги, струпани върху дъска, подпряна на тухли. Девойката се обърка малко, защото до този момент не беше обръщала внимание на тази част на жилището. Тази библиотечка изглеждаше необичайно в дома на една сантера, но хората бяха пълни с изненади. Тогава откри и стара учителска диплома, която висеше зад плитки чесън.
— Тук има данни за всички ориши — обясни домакинята й, подавайки й една книга. — Ако намериш нещо, което може да ти помогне да разбереш, ми се иска да ми кажеш какво е.
Гая се изправи с тъжното подозрение, че приликите няма да докажат нищо. Всеки, който познаваше тези митове, би могъл да организира някакъв фарс.
Старицата й напомни за даровете на Елегуа.
— Нищо не губиш, а може да спечелиш много — я увери тя.
— Ще го направя заради вас — обеща Гая.
Когато напусна колибата, си даде сметка, че съмненията й не се бяха разсеяли, а което беше по-лошо, беше по-объркана отпреди.
III
От два дни нервите й не я оставяха на мира. Възможността отново да се изправи пред източника на безпокойството си беше достатъчна да смачка духа й. Сега люлееше краката си, седнала на една пейка в парка — същата, където Ошун я срещна първия път, без да изпуска от поглед улиците. От време на време слаб бриз започваше да роши косите й, като й пречеше да гледа. Слънцето се беше превърнало в позлатено око, което се спускаше над дърветата, очертавайки пътека от светлина във водата на близкия фонтан.
Беше се подготвила за тази среща. Поне знаеше наизуст атрибутите на всеки ориша и беше разсипала струйка мед пред дома си, молейки Елегуа или който и да беше там да изглади бъдещето на смутния й живот. Беше слаба защита за човек, който не вярваше много в тези традиции, но се успокои, казвайки си, че мъничко знание и един малък ритуал винаги са по-добре, отколкото нищо.
Призна, че леля Рита има право. Беше невъзможно да се избегне влиянието на вярванията в страна като нейната, наситена с мистерии, внесени откъде ли не. Не беше необичайно да попаднеш на чернокожи спиритистки, верни на най-чистата британска традиция на събирания около масите; или на китайци, практикуващи сантерия, със своите олтарчета на Бабалу Айе; или на мулатки, които хвърляха карти с ловкостта на иберийски циганки; или на потомци на баските, които се допитваха до хилядолетния И Дзин. В тази смесица от раси и вероизповедания Гая не беше изключение. Тя беше правнучка на астурийци и французи, а се подчиняваше на повелите на африкански богове.
Беше на път да загуби търпение, когато го видя да се задава. Появи се иззад фонтанчето, затулено от кротоните, които превземаха околностите със съгласието на градинаря — спасително средство, за да се прикрие вечният недостиг на вода.