Гая изпита тревожното подозрение, че той може би беше прав.
— Как го направи?
— Кое?
— Как ме накара да видя онова, което не съществува?
— Умът е най-лесно да бъде излъган.
— Как? — настоя тя.
Видя как зениците на Ери блестяха като два демонични опала.
— Ще ти покажа.
Прекосиха градината безшумно като котки. Мъжът бутна вратата и едва когато влязоха вътре, запали един фенер.
Къщата изглеждаше изоставена от незапомнени времена. Беше невъзможно да се определи първоначалният цвят на стените, защото тапетите експлодираха в люспи, които се разпадаха под мухъла. Параваните, които пазеха стаите от двете страни на коридорите, бяха загубили всичките си витражи и само няколко неопределими части от оригиналната мебелировка лежаха в ъглите: там — изваяният крак на някоя маса; отсреща — фрагменти от някоя статуя; малко по-далеч — останки от севърска ваза… Стълбището не беше в по-добро състояние: без перила, с изстъргани махагонови стъпала, които някога са блестели, намазани с восък; позволяваше несигурно изкачване до коридор със съмнително розови стени. Нямаше осветление, разбира се. Гая беше забелязала тези подробности, благодарение на лъча, който подскачаше пред тях, затова се вкопчи в ръката на мъжа, напредващ с увереността на човек, познаващ терена.
Сякаш се намираха в центъра на нищото, сред абсолютна тъмнина, която заплашваше да ги погълне; мрак, раздиран единствено от флуоресциращия сноп, рисуващ картината на корабокрушение. И докато изследваха останките му, стените отстъпваха назад с вопли и скърцане, предсказвайки смърт.
— Знаеш ли какво се говори тук? — прошепна той и гласът му се разля в ехо.
— Не.
— Че тази къща е омагьосана.
— От кого?
— От джуджета чичирику. Онези призраци, които…
— Знам какво представляват.
Ери се спря, сякаш се колебаеше по кой път да поеме. Когато отново тръгна, каза тихо:
— Чувал съм, че живеят в един таен извор наблизо.
Гая разбра, че навлизаха по-навътре в тази сграда с абсурдна архитектура. Сети се за Дедал, уловен в собственото си творение, който се опитва да избяга с онези чудни крила, причинили смъртта на сина му; но тя дори не разполагаше със средството на Икар. Разпозна страха си, но също така своето почти нездраво любопитство, страстта към тази обстановка, където инстинктът приемаше всяко желание… В какво я бяха превърнали?
Ери спря пред една затворена врата, угаси фенера и мракът около тях се сгъсти. Гая се приближи към него. Никога не се беше чувствала много комфортно на тъмно, а мисълта, че се намира в омагьосана къща, не помагаше, за да се успокои. Усети дишането на мъжа, който се залепваше за нея, притискайки я до стената; широкото му тяло, което сякаш нарастваше в тъмнината; коляното между бедрата си, което се търкаше напористо по дрехите… Възбудата я накара да забрави за малко страха си. Чу шума на раздиращ се плат и след това усети езика, който ближеше гърдите й. В нея изригна адът: пламък, който се надигна в корема и я обзе отвътре. До нея достигна миризмата му; уникално ухание, което рисуваше образи в паметта й: загорели рамене, мускули, стегнати като въжета, влажни за ласка устни… Вдиша полудяла врата му, около ушите, косите. Това беше есенцията на човешкия род.
Внезапно се вцепени. Миниатюрни пръсти докоснаха глезените й, изкатериха се до бедрата, а след това — по-нагоре. Ери я обърна и вдигна полата й, принуждавайки я да разтвори крака. Със сила, несвойствена за ръста си, ръчичките й свалиха бельото и започнаха да я опипват. Похотливите докосвания предизвикаха у нея непоносима наслада, принудила я да се подпре върху гръдта, която я крепеше. Отпусна се, вярвайки, че изживява някакъв мираж, плод на хипнотични трикове или някакъв подобен фокус. Лек натиск я принуди да коленичи. В началото оказа слаба съпротива; не й беше приятна идеята да се отдалечи от закрилата, която й осигуряваше тялото на мъжа. Но накрая отстъпи пред същия импулс, който винаги сломяваше защитите й, когато желанието вземаше връх над нея. В миг няколко ръце изникнаха от нищото, за да започнат да я опипват лудо.
— Ери? — извика го, когато той се отдели, оставяйки я на произвола на онези невидими същества. Вече не й беше толкова приятно. Хладината на пръстите им й напомняше кожа на земноводни. — Ери?
Накрая свалиха малкото дрехи, които й оставаха. Опита се да се изправи, но множеството я принуди да остане на колене. Дърпаха я, сграбчвайки я със закривени пръсти, които се забиваха на стратегически места. Скоро я принудиха да се подпре на ръцете си. Сега вече можеше да усети допира на телцата им и на зрелите им органи, които се плъзгаха по всеки сантиметър от кожата й, като я обръщаха и мачкаха дръзко. Опипваха гърдите й с лакомия на деца, а някои се осмелиха да ги сучат, сякаш очакваха от тях да текне мляко. Други плъзнаха пръстите си по задника й, предизвиквайки у нея наелектризиращ гъдел, който успя да я отпусне, преди да я накажат с плесници, накарали я да подскочи. Гигантски пера като ветрила с ангелски блясък, който фосфоресцираше в мрака, галеха напрегнатите й и сълзящи отверстия.