Веднага разпозна стаята. Беше същото място, където Ошун я беше съблазнила по настояване на Инле. До лампата някой беше оставил поднос, отрупан с плодове. Когато го видя, се почувства прималяла от глад. Започна да бели мангото, като се капеше със сока, който се стичаше от брадичката й; излапа лакомо аноните18, като плюеше черните семки, които се криеха в белоснежния плод; свали кората на портокалите и задъвка люспите, докато ги изцеди докрай; обели бананите с пурпурночервена кора, от онзи вид, който едно време изобилстваше в южната зона на страната; и захапа хрупкавата маса на кастилските пъпеши, толкова вкусни, поръсени със захар.
След като се насити, си даде сметка за окаяния си вид; не само тялото й, косите й също бяха покрити с прах, шума и други неопределими зловония. Огледа стаята — балкона, банята, гардероба, — докато не установи, че е сама. Тогава намери сили да се изкъпе.
Нямаше кърпи, но този факт беше без значение пред възможността да се насапуниса хубаво и да отмие всяка следа от тичането през къщата. Наслади се на хладката вода и на пяната в обстановка, от която се излъчваше спомен за отминали епохи: бронзовите кранове, римските рисунки на плочките, пукнатините по стените, дори дупките, през които няколко чифта любопитни очички наблюдаваха сцената, без тя да се усети. В един момент й се стори, че чува тихия говор на невидимите зяпачи, но тази воайорска дейност не я притесни. След толкова драматични събития някой да гледа скришом голотата й, не беше сред действията, който можеха да я обезпокоят.
Парата лека-полека изпълни стаята и постепенно я завладя подозрителна отпуснатост. Искаше й се да се просне върху легло от пяна, да се зарови сред коприна, да плува… Възприятията й също се промениха. Подуши извивката на пространството, цветовете на паметта, изнизващото се време. Мъчеше се да задържи реалните измерения на обстановката, но умът й биеше отбой. Някакъв бог разтърсваше космоса и го обръщаше нагоре с краката. Остана неподвижна под душа, за да чуе за първи път полуздрача. Меки аромати и позлатено пулсиране. Фина музика като дихание. Светът прошепна в нейното гърло и тя разбра. Всяка унция въздух, който минаваше през дробовете й, оставяше мазна и сладка следа като разгонен елен. Беше алфата на мистерията и тя отвори обятия, за да го приеме. Стигна до нищото. Прегърна Бог. Дъжд прекоси тавана, идващ от луната, която се отразяваше в парче от огледало. Тя беше мистичната роза, която почитаха монасите, и вселената се подчиняваше на желанията й.
„Плодовете — въздъхна почти примирена. — Отровили са ме като Снежанка.“
Крановете потрепериха, изгубиха блясъка си от мъка, изхлипаха и се превърнаха в ръце. Полирани ласки под сянката на водата. Не направи нищо, за да избегне тези пръсти, които вече галеха кръста й. Ако всичко беше вярно, никой нямаше да й помогне да избяга. Ако беше халюцинация, тези докосвания нямаше да я засегнат; щеше да си позволи лукса да ги игнорира като шпионите, които продължаваха разузнаваческата си дейност.
Нови пипала изникнаха от стената, удължиха се, докоснаха гърдите й… Грубо и напористо опипване, което не допускаше чужда воля, но тя се опита да се освободи от този оргиастичен празник върху плътта си. Вдигна очи към огледалото, което й връщаше запотения й образ, както и фигурата на неясна сянка зад гърба й. Не, не беше една сянка, а по-скоро сбор от сенки. Или призрачна армия. Или парата, която създаваше сенки… Никой. Нямаше никого, всичко бе плод на въображението й. Отражението на страховете й. Беше сама, но нещо се раздвижи зад нея. Стори й се, че долният кран на ваната започваше да се превръща в бронзов пенис, в един чудовищен орган, който се опитваше да замени своята стерилна среда за тинестата вътрешност на плътта й. Послушна под натиска на ръцете, се наведе още повече и се предложи на тъмното око, което увеличаваше дебелината си. Беше моментът да се опълчи, да избухне, да се бори като ранено животно; но намери удоволствие в унизителното си покорство. Независимо от всичко, призна своето подчинение. Кранът се раздвижи като змия и се вмъкна в нея.
Не се възпротиви на тази лудост. Прие я, както беше приела да бъде центърът на цирков номер, както беше приела ролята си на невеста в задгробна церемония, както беше приела невидими същества да я насилят в мрака… Дължеше го на някого. Вече не си спомняше на кого. Но я бяха завели в този лабиринт, за да бъде освободена. От какво? Не знаеше. Кой я беше завел? Една жена. Или може би мъж. Или и двамата. Или нито един от тях. Или никой.
18
Анона, сирсак или захарна ябълка (Annona squamosa) е американско тропическо дърво, познато още като захарна ябълка. Захарната ябълка е зелен, пъпчив плод, наподобяващ връзка от миниатюрни банани. Кората му е дебела и бяла отвътре, криеща десетки сочни скилидки във вътрешността, които са с вкус на сладко мляко и имат по една костилка. — Б.пр.