V
Предпочете да отиде половин час по-рано. Така щеше да има време да разсъждава в своето кътче, защитена от ветрилото от растения, което обграждаше пейката в парка. Носеше със себе си книгата, която същата вечер щеше да върне на леля Рита. За няколко седмици беше наизустила легендите за съществата, които се преследваха из страниците й: създания от мъгляв и тревожно близък род, със своите истории за страсти и измами. Не много по-различно от онова, което беше преживяла през последните месеци. Докато чакаше, отвори книгата, за да си припомни няколко пасажа.
Инле бил господар на реките и рибите. Красотата му била толкова голяма, че Йемая, оришата, владетелка на морето, го похитила и го отвела на дъното на огромната си страна. Там го любила с цялата страст на своя темперамент — променлив като приливите и отливите, докато накрая — разкаяна, или може би отегчена от услугите му, го освободила. Инле обичал да се облича в синьо и жълто — последното под влияние на Ошун, с която го свързвала специална обич. Най-показателно беше другото име, под което беше известен оришата лечител: Еринле. На това място четивото беше придобило за нея специален интерес, защото Еринле беше комбинацията от две имена, които й бяха до болка познати. Или по-скоро бяха сбор: Ери + Инле = Еринле.
Последствията от тази формула граничеха с вездесъщото измерение на езотеричното. Дали се намираше пред две проявления на едно и също божество: два аватара на една същност, която приемаше различни роли, според обстоятелствата или момента? Дали се предрешаваше като смъртен през деня и показваше силите си нощем? Или беше някой, който се раздвояваше в няколко личности, защото страдаше от някакво психическо заболяване: човек, който се смяташе за докоснат от магически сили при определени условия? Едно беше сигурно: извън къщата беше разумен човек, превръщаше се в друг веднага щом прекрачеше границите й.
Най-лошото беше съмнението. А ако всичко беше само игра? Ами ако, както беше казал самият Ери, нищо от това не беше истинско? Ако всички тези преживявания и персонажи бяха плод на собствените й страхове и желания? Дали причината беше във въображението й?
Погледна страниците, които вятърът се опитваше да разпилее. Беше ли случайно, че професията на любовника й се доближаваше толкова много до една от основните характеристики на бога? Като истински ориша лечител, Еринле защитаваше от всички страдания и болежки и подобно на останалите афрокубински светци, имаше своя еквивалент в католическия пантеон: архангел Рафаил, пазител на човечеството.
Спомни си нещо, което беше чувала много пъти от баба си, много предана на божествения вестител: Рафаил означаваше „Господ изцелява“. Поне в това отношение беше съгласна с покойницата. Въпреки несигурността, която й вдъхваше противоречивото му поведение, за нея Ери беше това: отвара срещу любовната мъка, убежище, което я защитаваше. Беше се гмуркала в този извор много пъти и искаше да продължава да пие от него, въпреки риска да се изпепели.
Нямаше друг избор, освен да приеме промяната. Сега духът й се възраждаше както никне цвете в разгара на влажния сезон и го правеше с воля, заредена с лукавост. Той беше преобразил движещите сили на нейната природа, което й позволяваше да съзерцава заобикалящата я среда от разстояние. Подобно на душа по време на астрално пътуване, нищо не можеше да я докосне, нито да й навреди и тази сигурност й позволяваше да слуша всяка реч и всяка прокламация с усмивка, да казва „да“ с престорено сервилен жест, а после да обърне гръб, за да направи точно обратното… Беше се научила да не се издава. Беше се научила мълчаливо да не се подчинява. Беше се научила да оцелява.
Вдигна поглед, усетила прилив на вдъхновение. Гласът на шестото й чувство се превръщаше в обичайно качество. Дали също беше наследство от оришите? Награда за преминаването на изпитанията на посвещаването? Или беше нещо вродено, което се беше активизирало по време на това обучение?
Кожата й проговори с паметта на една стара страст и разбра, че той е наблизо. Видя го да се появява зад фонтана с вид на човек, който се разхожда из любима и едновременно опасна територия. Прибра книгата в чантата си и все още не знаеше дали е стигнала до края на някаква загадка, или до началото на друга. Част от нея все още се надяваше да открие метода за създаване на тази фантазия; друга част от ума й вече беше убедена, че реалността е само илюзия. Чиста майка, както биха казали индийците.