Гая притежаваше подходящите качества: деветнайсет години и вид на вечна беззащитност. Разбира се, не беше първата, нито последната жертва в живота на Поета, който винаги кроеше някое ново съблазняване. Гая го узна от собствените му признания, но не я засягаха неговите авантюри. Завоеванията му бяха игри; артистични прищевки. Превърна се в развратница. По-точно казано, той я превърна в развратница, когато я убеди, че онези забежки са без значение и могат единствено да послужат като материал за вдъхновение на двамата в леглото. Това създаде у нея странен условен рефлекс. Възбуждаше се само когато го слушаше да говори за онова, което е правил с други жени; и тази тактика накрая го превърна в призрак, от който не можеше да избяга.
Затова три години след смъртта му все още мастурбираше, мислейки за него. Не беше успяла да се откъсне от влиянието му главно защото не беше имала време да се подготви за края. Внезапно заболяване сложи край на ерудираните му шеги и непредвидимото му настроение. Тя така и не отиде в болницата. Чувстваше се ужасена от страх, неспособна да се изправи пред възможността да го загуби. В душата си таеше надеждата, че всичко това е фалшива тревога, дори зловеща шега, или че ще се случи чудотворно изцеление, но накрая не стана нито едното, нито другото. Една сутрин някой се обади и каза, че Поета е починал. Тогава й стана мъчно, че не е отишла да го види, въпреки че й беше пределно ясно — защото много пъти бяха говорили за това, — че той щеше да постъпи по същия начин. Двамата споделяха един и същ патологичен ужас от смъртта и беше сигурна, че всъщност той е знаел какво става в главата й. При всички положения, винаги щеше да я тормози мисълта, че е могла да направи нещо — да каже молитва, да отправи молба, да направи някакъв магически ритуал, — но страхът й бе толкова силен, че унищожи всеки отговор; нещо, което никога нямаше да си прости. Може би е трябвало да му каже, че все още го обича, че никога няма да го забрави, въпреки че… това не били било нездрава мания?
Този тревожен водовъртеж от мисли не беше нищо в сравнение с мрака, който я завладя по-късно, сякаш духът й се бе превърнал в летлива и унищожена същност. Даде си сметка за случващото се, когато месеците започнаха да се изнизват, а либидото й не даваше признаци на живот. Изненадата й премина в отчаяние, пасивността — в ласки, но старият й нагон беше изчезнал. Престана да полага усилие, когато се убеди, че да изследва онази бездна е все едно да се опитва да съживи мъртвец.
„Край — заключи, като заподозря, че фригидността й е окончателна. — Сега ще заприличам на сестра Хуана Инес де ла Крус2.“
Не се опълчи на онова, което смяташе за непоправимо, тъкмо напротив. Какъвто проблемът, такова и решението. Реши да се затвори в манастир. Не беше католичка. Дори не беше сигурна, че Бог съществува, но винаги можеше да направи усилие и да се преструва на убедена. Вече беше почти решила, когато Клаудия, една студентка от нейния факултет, я предупреди, че животът в манастирите е много по-различен, отколкото си представя: няма да може да прекарва по цял ден в килията си, да получава храна през една дупка и да чете до никое време всяка книга, която й попадне в ръцете; ще бъде задължена да произнася много молитви, да се грижи за болни и да работи в градината. Клаудия беше сигурна, че е така, защото години преди това най-добрата й приятелка беше станала монахиня и преди да постъпи в манастира, й беше разказала подробно какъв ще бъде новият й живот… Гая я изслуша от любезност. Нищо нямаше да я накара да се откаже: мястото на жена, която вече не беше жена, беше само в манастир. Като света Тереса де Хесус. Като света Бриджит Ирландска. Отказа се от идеята едва когато разбра, че е задължително да се става рано, за да се ходи на литургия.
„Само това не! — помисли си ядосана. — До 10 часа сутринта ме няма за никого! Никога не бих си навила будилника за толкова рано.“
Наложи се да се примири с университетската си рутина, изпълнена с безкрайни събрания, и със скучното всекидневие; винаги истерична заради опашките за храна и отегчена от постоянната агресивност на уличните афиши, крещящи за война, която никога не идваше.
И в аскетичния й живот — или заради него — кошмарите населиха нощите й. Видения и халюцинации нахлуваха под час като призраци, привлечени от спиритичен сеанс. Поета, изглежда, беше навсякъде. Не успяваше да го прогони от сънищата си. Появяваше се под най-различни маски: в образа на приятели и роднини, които превръщаха кошмарите й в кръвосмесителни безумия; на странни животни, които се раждаха от нея; на предмети, които хвърляше в океана и после се мъчеше да си върне.
2
Хуана Инес де ла Крус — Сор Хуана Инес де ла Крус, или Сестра Хуана (12 ноември 1648/1651 — 17 април 1695) е поетеса, философ, математик и мистик, предшественик на борбата за правата на жените. — Б.пр.