— Елегуа? — повтори Гая.
— Това е оришата, който отваря и затваря пътищата — обясни възрастната жена. — Ти самичка си затворила пътя, защото носиш призрака на мъртвец и не правиш нищо, за да се отървеш от него. Това не ти позволява да живееш.
Гая погледна Лиса, чието изражение беше най-голямото доказателство, че не е разказала нищо на жената.
Последва безкрайна поредица от въпроси, на които черупките отговаряха с „да“ или с „не“ на почти бинарен език, при което ставаха нужни още разпитвания. Водена от всеки отговор, жената формулираше нови въпроси, докато не намери причини и решения.
— Ти вървиш за ръка с Ойя и Ошун — й рече старицата и като забеляза погледа на Гая, обясни: — Ошун Ауе, онази, която оплаква умрелия, онази, която вече не прилича на себе си.
— Защо вече не прилича на себе си? — се осмели да попита Гая.
— Защото не е старата Ошун, оставила е игрите си с мъжете.
— Ошун като Венера ли е?
Лиса сръчка с лакът приятелката си, за да млъкне. Прорицателката за миг напусна транса си и се вторачи подозрително в нея.
— Слушай, момиче, ти чуваш ли нещо от това?
— Лельо — намеси се Лиса, — приятелката ми иска да разбере, но трябва да й обясниш по-хубаво, защото тя нищо не знае.
— Защо не каза по-рано, миличка? Виж сега — прочисти гърлото си, за да се концентрира. — Да започнем с Ошун, която ни води в любовта…
— Но вие казахте, че плаче за починал човек.
— Остави ме да се доизкажа! Като всеки уважаван ориша, Ошун има много пътища: може да бъде Ошун Аня, която полудява от барабаните; Ошун Йейе Моро, която винаги се весели; Ошун Фумике, която се умилява от децата… Но тази, която виждам до теб, е Ошун Ауе, тъжната, нея дори Шанго не може да я развесели.
— Шанго е бог на войната, нали? — позволи си да попита Гая, като си спомни смътно една легенда.
— Да. Той е оришата на гръмотевиците и на мъжеството, винаги е облечен в червено — вдигна очи, за да я погледне. — Ти също си водена от Оя, която е друга негова жена…
— Шанго има две жени?
Старицата избухна в смях.
— Има всяка, която си пожелае, но официалните са само три. Ошун е една от тях; Оя е втората; и също така горката Оба, която си отрязала ухото, за да му засвидетелства любовта си, лошо подучена от Ошун…
— Какво я е подучила? — прекъсна я Гая.
— Ошун я уверила, че любимото ястие на Шанго е супа от уши, но не е истина. Затова Оба никога не й простила. Сега трябва да ходи непрекъснато с кърпа, превързана на главата.
— А тази Оя тъжна ли е, или весела? — попита Гая, опитвайки се да възстанови нишката на разговора.
Знахарката я изгледа с изражение, което се люшкаше от съжаление до недоверие. После се обърна към кръщелницата си и погледът й бе толкова красноречив, че дори Гая я разбра. Сякаш питаше: кого си ми довела, по дяволите, момиче?
— Обясни й по-подробно, лельо — настоя Лиса. — Виждаш колко е объркана, горката.
Старата жена въздъхна, почти примирена.
— Оя е над тези неща, момиче. Не мисля, че се чувства тъжна, нито весела, по-скоро… угаснала; понякога може да се озлоби, но само ако я нападнеш или я обидиш. През повечето време не я интересува какво чувстват другите към нея.
— Защо?
— Защото живите сме й безразлични. Тя царува в гробищата и е господарка на бурята — спря се за миг да огледа лицето на Гая. — Сред мъртвите Оя е като сред роднини; а сега, за нещастие, се е събрала с Ошун тъжната. Така си и ти: измъчвана от страст по един мъртвец. И този мъртвец не те оставя на мира… Трябва да си направиш очистване на леглото.
— На леглото ли? — изненада се Гая. — Очистването не се ли прави с билки?
— Може да ти прозвучи странно — съгласи се жената, — но това казват светците: за да се отървеш от този мъртвец, трябва да си намериш някой жив човек… някой много специален, толкова специален, че не разбирам хубаво какво ми казва obi5. Само знам, че е човек, свързан с Инле.
— Кой е това?
— Друг съпруг на Ошун.
— И той ли е воин?
— Инле е лечител и рибар.
— Имаш късмет, миличка — прошепна Лиса.
— Защо?
— Защото е разкошен.
— Ами?
— Толкова е красив, че друга ориша се опитала да го открадне от Ошун — добави знахарката.