Карлос Руис Сафон
Играта на ангела
На Мари-Кармен, „нация от двама“
Първо действие
ГРАДЪТ НА ПРОКЪЛНАТИТЕ
1
Един писател никога не забравя първия път, когато е получил някакви пари или хвалебствие в замяна на създадената от него история. Никога не забравя първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че ако никой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно поприще ще му осигури покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената мечта: да види името си отпечатано върху жалък къс хартия, който със сигурност ще го надживее. Един писател е обречен да запомни този миг, защото оттам насетне вече е изгубен и душата му има определена цена.
За мен първия път настъпи в един далечен декемврийски ден през 1917 г. Тогава бях на седемнайсет години и работех в „Ла вос де ла индустрия“1, западащ вестник, издаван криво-ляво в една мрачна сграда, в която преди се бе помещавала фабрика за производство на сярна киселина и от стените й още се процеждаха онези разяждащи изпарения, които съсипваха мебелите, дрехите, духа, че даже и подметките на обувките. Седалището на всекидневника се издигаше зад гората от ангели и кръстове на гробището Пуебло Нуево и отдалече силуетът му се сливаше с тези на пантеоните, изрязани на хоризонта, пронизан от стотиците комини и фабрики, които вечно тъчаха над Барселона платно от ален и черен здрач.
Вечерта, в която щях да променя житейския си път, заместник-директорът на вестника, дон Басилио Морагас, благоволи да ме повика малко преди края на работното време в тъмната стая в дъното на редакцията, която служеше за кабинет и пушалня за хавански пури. Дон Басилио беше човек със сурова външност и гъсти мустаци, който не търпеше детинщини и бе поддръжник на теорията, че свободната употреба на наречия и прекаленото изпъстряне на речта с прилагателни са отличителен белег на извратените типове и на хората, страдащи от недостиг на витамини. Откриеше ли журналист със склонност към цветистата проза, веднага го пращаше да съчинява некролози в продължение на три седмици. Ако и след това очищение индивидът повтореше грешката си, дон Басилио го назначаваше в отдела за домакински съвети за вечни времена. Всички се бояхме от него и той го знаеше.
— Викали сте ме, дон Басилио? — плахо се обадих аз.
Заместник-директорът ме изгледа накриво. Пристъпих в кабинета, който миришеше на пот и на тютюн — в този порядък. Без да обръща внимание на присъствието ми, дон Басилио, въоръжен с червен молив, продължи да преработва една от статиите, които държеше върху писалището си. В течение на няколко минути той подложи текста на сериозни поправки, да не кажем ампутации, като мърмореше гневно под мустак, сякаш аз изобщо не бях там. Докато се чудех какво да направя, забелязах един стол, облегнат до стената, и понечих да седна.
— Кой ви каза да седнете? — избоботи Дон Басилио, без да откъсва очи от текста.
Побързах да се изправя, затаил дъх. Заместник-директорът въздъхна, остави червения молив, облегна се назад в креслото си и се зае да ме разглежда, сякаш бях някаква непотребна вещ.
— Казаха ми, че пишете, Мартин.
Преглътнах, а когато отворих уста, от нея излезе смешно тънък гласец.
— Мъничко… е, не зная… тоест да, пиша…
— Надявам се, че ви се удава по-добре от говоренето. И какво пишете, ако не е тайна?
— Криминални истории. Имам предвид…
— Ясно ми е за какво иде реч.
Погледът, който ми отправи дон Басилио, беше неописуем. Ако му бях казал, че правя фигурки за коледни ясли от пресен оборски тор, вероятно щях да изтръгна от него тройно по-голям ентусиазъм. Той въздъхна пак и сви рамене.
— Според Видал съвсем не сте зле. Откроявате се, вика. Естествено, при тукашната конкуренция малко му трябва на човек, за да се открои. И все пак, щом Видал го казва…
Педро Видал бе звездното перо на „Ла вос де ла индустрия“. Водеше една седмична колонка за произшествия — единственото нещо в целия вестник, което си струваше да се чете — и бе автор на дузина приключенски романи за гангстери от квартала Равал, живеещи в непристоен съюз с дами от висшето общество. Тези книги се радваха на скромна популярност. Вечно издокаран с безупречни копринени костюми и ослепителни италиански мокасини, Видал имаше външността и държането на звезден актьор, любимец на публиката — с русите си, винаги старателно сресани коси, с тънките мустачки и непринудената, щедра усмивка на човек, който се чувства уютно в кожата си и е в мир с околния свят. Произлизаше от династия на някогашни емигранти, които бяха натрупали състояние в двете Америки от търговия със захар, а след нейното западане се бяха захванали с друга твърде доходоносна дейност — електрифицирането на града. Баща му, патриархът на клана, бе един от главните акционери на вестника и дон Педро използваше редакцията като игрална площадка, за да убива досадата от факта, че откак се бе родил, не му се бе налагало да работи дори един-единствен ден. Нямаше особено значение, че вестникът губеше пари така бързо, както новите автомобили, които вече щъкаха из улиците на Барселона, пропускаха масло: накичена със знатни титли, династията Видал се бе заела понастоящем да колекционира имения колкото малки княжества в Енсанче2 и банки.