АНДРЕАС КОРЕЛИ
Издател
Издателство „Люмиер“
Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж
На гърба й имаше бележка, написана на ръка.
Скъпи Давид, животът е низ от големи надежди. Когато се почувствате готов да осъществите своите, свържете се с мен. Ще Ви очаквам. Ваш приятел и читател,
А.К.
Вдигнах дрехите си от пода и се облякох. Вратата на стаята вече не бе заключена. Отидох по коридора до салона, където грамофонът междувременно бе замлъкнал. Нямаше и следа от момичето или от белокосата жена, които ме бяха посрещнали. Цареше гробна тишина. Докато крачех към изхода, ми се стори, че светлините зад гърба ми угасват и коридорите и помещенията бавно потъват в мрак. Излязох на площадката и се спуснах по стълбите, завръщайки се неохотно към света. Щом се озовах на улицата, поех към Ла Рамбла, като оставих зад себе си глъчката и тълпата, която се стичаше към нощните заведения. Откъм пристанището се издигаше ефирна топла мъгла, а сиянието на големите прозорци на хотел „Ориенте“ я обагряше в едно мръсно и прашно жълто, в което минувачите сякаш се стапяха като силуети от пара. Закрачих по улицата, докато уханието на Клое полека избледняваше в ума ми, и се запитах дали устните на Кристина Сание, дъщерята на шофьора на Видал, имат същия вкус като нейните.
4
Човек не знае що е жажда, докато не пие за пръв път. През трите дни, последвали посещението ми в „Ел Енсуеньо“, споменът за кожата на Клое ме изгаряше до дън душа. Без да споделя нищо с никого — особено с Видал, — реших да събера малкото останали ми спестявания и да отида там през нощта с надеждата, че ще ми стигнат да си купя поне няколко мига в нейните обятия. Минаваше полунощ, когато се озовах на стълбището с червените стени, което водеше към „Ел Енсуеньо“. Осветлението беше угасено и аз бавно поех нагоре, оставяйки зад гърба си шумната цитадела от кабарета, барове, вариетета и локали с неясно предназначение, с които годините на голямата война в Европа бяха осеяли улица „Ноу де ла Рамбла“. Трепкащата светлина, която се процеждаше откъм входа, очертаваше всяко следващо стъпало пред мен. Когато стигнах до площадката, спрях и затърсих пипнешком чукчето на вратата. Пръстите ми намериха тежката метална дръжка и когато я повдигнах, вратата поддаде с няколко сантиметра и разбрах, че е отворена. Побутнах я леко. Гробна тишина помилва лицето ми. Пред мен се простираше синкав здрач. Смутен, пристъпих няколко крачки навътре. Отблясъците от уличните лампи потрепваха във въздуха и бегло очертаваха голите стени и напукания паркет. Стигнах до залата, която в спомените ми бе декорирана с кадифе и разкошна мебелировка. Сега бе празна. Озарен от неоновите светлини, идващи от улицата, слоят прах, който покриваше пода, искреше като пясък. Продължих да вървя, оставяйки следи в праха. Нямаше и помен от грамофона, от креслата и картините. Таванът се лющеше и се виждаха греди от почерняло дърво. Боята по стените се белеше и висеше на парцали като змийска кожа. Отправих се към коридора, водещ към стаята, където бях срещнал Клое. Прекосих този непрогледен тунел и стигнах до двукрилата врата, която вече не беше бяла. Нямаше брава, виждаше се само една дупка в дървото, сякаш някой бе изтръгнал дръжката със сила. Отворих и влязох.
Спалнята на Клое представляваше потънала в мрак килия. Стените бяха овъглени, а таванът се бе срутил в по-голямата си част. Можех да видя пелената от черни облаци, които се носеха по небето, и луната, хвърляща сребрист ореол върху металния скелет на онова, което някога е било легло. В тоя миг чух как подът изскърца зад гърба ми и бързо се обърнах, осъзнавайки, че не съм сам на това място. Един мъжки силует, тъмен и строен, се очертаваше на входа към коридора. Не виждах лицето на мъжа, но бях сигурен, че той ме наблюдава. Остана така, неподвижен като паяк, в продължение на няколко секунди — времето, което ми бе нужно, за да реагирам и да направя крачка към него. Силуетът мигновено отстъпи назад в мрака и когато стигнах до салона, там вече нямаше никого. Слаба светлина, идваща от една неонова табела от улицата отсреща, за миг заля залата и разкри неголяма купчина отпадъци, струпани до стената. Приближих се до нея и коленичих пред останките, погълнати от огъня. Нещо стърчеше от камарата. Пръсти. Отстраних пепелта, която ги покриваше, и пред погледа ми бавно изплуваха контурите на една ръка. Вдигнах я и видях, че е отрязана на нивото на китката. Познах я незабавно и разбрах, че ръката на онова момиче, която бях помислил за дървена, всъщност бе направена от порцелан. Пуснах я отново върху другите отломки и се махнах оттам.