— Баща ти ли беше?
Отклоних поглед.
— Не. Просто паднах.
Доктор Кампос, който живееше през няколко къщи, дойде след пет минути. Прегледа ме от глава до пети, като опипа синините и обработи раните ми възможно най-внимателно. Ясно се виждаше, че очите му пламтяха от възмущение, но се въздържа от коментар.
— Няма нищо счупено, само контузии, които ще минат след няколко дена, но дотогава ще те боли. Тези два зъба ще трябва да се извадят. Вече са повредени и има риск от инфекция.
Когато докторът си отиде, Семпере ми приготви чаша топло мляко с какао и усмихнат ме загледа как го пия.
— И всичко това стана, за да запазиш „Големите надежди“, а?
Свих рамене. Бащата и синът се спогледаха със съучастническа усмивка.
— Следващия път, когато поискаш да спасиш някоя книга, ама наистина да я спасиш, не си рискувай живота. Само трябва да ми кажеш и ще те заведа на едно тайно място, където книгите никога не загиват и никой не може да ги унищожи.
Погледнах ги и двамата, заинтригуван.
— Кое е това място?
Семпере ми намигна и ми отправи онази загадъчна усмивка, която сякаш бе задигната от някоя поредица на дон Александър Дюма и която според мълвата бе запазена марка на фамилията.
— Всичко с времето си, приятелю мой. Всичко с времето си.
Баща ми прекара цяла седмица с поглед, забит в пода, разкъсван от угризения. Купи нова електрическа крушка и дори ми каза, че мога да я паля, ако поискам, само че не за дълго време, защото токът бил много скъп. Аз обаче предпочитах да не си играя с огъня. Същата седмица, в събота, баща ми пожела да ми купи книга и отиде в една книжарница на улицата пред старата Римска стена — първата и последна книжарница, в която му стъпваше кракът, — но тъй като не можеше да прочете заглавията на стотиците изложени там издания, си тръгна с празни ръце. После ми даде пари, повече от обичайната сума, и ми каза да си купя каквото ми душа иска. Това ми се стори подходящ момент да повдигна един въпрос, за който от известно време все не намирах сгоден случай.
— Доня Мариана, учителката, ме помоли да ви предам да се отбиете в училището някой ден, ако можете, за да поговорите с нея — подхвърлих уж между другото.
— За какво да говоря? Каква попара си надробил?
— Нищо не съм направил, татко. Доня Мариана искаше да говори с вас за бъдещото ми образование. Казва, че съм способен и смята, че би могла да ми помогне да получа стипендия, за да вляза в колежа на пиаристите…17
— За коя се мисли тая жена, че да ти пълни главата с врели-некипели и да ти разправя, че ще те прати в колеж за богаташки синчета? Ти знаеш ли какво представлява тая сган? Знаеш ли как ще те гледат и как ще се държат с тебе, когато разберат откъде идваш?
Сведох поглед.
— Доня Мариана само искаше да ми помогне, татко. Нищо повече. Не се сърдете. Ще й кажа, че няма да стане и толкоз.
Баща ми ме изгледа гневно, но се сдържа и пое дълбоко въздух няколко пъти със затворени очи, преди да проговори пак.
— Ще се справим, ясно ли ти е? Ти и аз. Без подаянията на всички тия копелета — и с високо вдигната глава.
— Да, татко.
Баща ми сложи ръка на рамото ми и ме погледна така, сякаш за един кратък и неповторим миг се гордееше с мен — въпреки че бяхме толкова различни, въпреки че аз обичах книгите, които той не умееше да чете, дори въпреки жената, която ни бе оставила сами двамата, изправени един срещу друг. В тоя миг ми се струваше, че моят баща е най-добрият човек на света, и че всички биха узнали това, ако животът, поне един-единствен път, благоволеше да му раздаде печеливши карти.
— Всяко зло, което човек стори през живота си, се връща, Давид. А аз извърших много злини. Много. Но си платих цената. И нашият късмет ще се обърне, ще видиш. Да, ще видиш…
Въпреки настойчивостта на доня Мариана, която беше много съобразителна жена и вече се досещаше как стоят нещата, никога повече не повдигнах темата за моето образование пред баща ми. Когато учителката ми разбра, че работата е безнадеждна, ми каза, че всеки ден след края на учебните занятия ще отделя още един час само за мен, за да ми говори за книги, за история и за всички онези неща, които толкова плашеха моя родител.
— Това ще си бъде наша тайна — рече ми тя.
На този етап вече бях почнал да проумявам, че баща ми се срамуваше да не би хората да го взимат за невежа, за някаква отрепка от една война, която — като почти всички войни — бе водена в името на Бог и на родината с цел да се даде повече власт на мъже, разполагащи с предостатъчно власт още преди да разпалят конфликта. По същото време започнах понякога да го придружавам, когато отиваше да поеме своята нощна смяна. Взимахме от улица „Трафалгар“ един трамвай, който ни оставяше пред портите на гробището. Аз стоях в будката на баща ми, четях стари броеве на вестника и от време на време правех опити да завържа разговор с моя родител, което не беше лека задача. Той вече почти не говореше, нито за войната в колониите, нито за жената, която го бе изоставила. Веднъж го попитах защо ни напусна моята майка. Подозирах, че е станало по моя вина, заради нещо лошо, което съм направил, та дори и само заради това, че съм се родил на тоя свят.