— Твоята майка ме бе зарязала още преди да ме пратят на фронта. Глупак излязох аз, че не го осъзнах, докато не се върнах. Такъв е животът, Давид. Рано или късно, всички те изоставят.
— Аз никога няма да ви изоставя, татко.
Стори ми се, че ще заплаче и го прегърнах, за да не му виждам лицето.
На следващия ден баща ми ме заведе, без да ми каже предварително, до магазина за платове „Ел Индио“ на улица „Кармен“. Не влязохме вътре, но през витрините на фоайето той ми посочи една млада и засмяна жена, която обслужваше клиентите и им показваше луксозни тъкани и платове.
— Това е майка ти — рече той. — Някой ден ще дойда тук и ще я убия.
— Не говорете така, татко.
Баща ми ме погледна със зачервени очи и осъзнах, че още я обича, и че аз самият никога няма да й простя за това. Спомням си, че тайно я наблюдавах, без тя да разбере, че сме там. Познах я само благодарение на снимката, която баща ми пазеше в едно чекмедже вкъщи, редом с армейския си пистолет, който той вадеше всяка нощ, когато мислеше, че съм заспал. Вадеше го и го съзерцаваше така, сякаш оръжието съдържаше всички отговори — или поне достатъчен брой.
Години наред щях да се връщам пред вратите на онзи магазин, за да я изучавам скришом. Никога не събрах смелост да вляза, нито пък да я заговоря, колчем я видех да излиза и да се отдалечава по Ла Рамбла, запътена към един живот, който й приписвах във фантазиите си — живот със семейство, което я правеше щастлива, и с дете, заслужаващо нейната обич и допира до кожата й повече от мен. Баща ми изобщо не узна, че понякога се измъквах тайно от къщи, за да я зърна, или че в някои дни я следях отблизо, почти готов да я хвана за ръка и да крача редом с нея, но винаги отстъпващ в последния момент. В моя свят големите надежди съществуваха само между страниците на една книга.
Сполуката, за която баща ми толкова копнееше, така и не дойде. Едничкото благоволение, което животът прояви към него, бе, че не го накара да чака твърде дълго. Една нощ, тъкмо когато стигнахме до вратите на редакцията, за да застъпи баща ми на работа, трима въоръжени мъже изскочиха от сенките и го надупчиха с куршуми пред очите ми. Спомням си миризмата на сяра и лекия дим, излизащ от дупките, които куршумите бяха прогорили в палтото му. Един от бандитите се канеше да го довърши с изстрел в главата, но другарят му го спря, защото в тоя миг аз се хвърлих върху тялото на баща ми. Спомням си и очите на убиеца, впити в моите — двоумеше се дали не трябва да очисти и мен. После изведнъж мъжете побързаха да се отдалечат и изчезнаха в тесните улички между фабриките на Пуебло Нуево.
Тази нощ убийците на баща ми оставиха него да умре от кръвозагуба в ръцете ми, а пък мен ме оставиха сам-самичък на света. В продължение на почти две седмици спях в цеховете на печатницата на вестника, скрит между линотипните машини, които напомняха огромни стоманени паяци, и се мъчех да заглуша някак влудяващото свистене, което ми пробиваше тъпанчетата на свечеряване. Когато ме откриха, ръцете и дрехите ми все още бяха изцапани със засъхнала кръв. Отначало никой не знаеше кой съм, защото почти цяла седмица не отроних дума, а щом най-сетне проговорих, то бе, за да викам името на баща ми, докато пресипнах и останах без глас. Когато ме попитаха за майка ми, казах, че е умряла и че си нямам никого на тоя свят. Моята история достигна до ушите на Педро Видал — звездно перо на вестника и близък приятел на издателя, който по негово настояване нареди да ме назначат като събирач на клюки. Беше ми разрешено и да живея в скромното помещение на пазача в подземието до второ нареждане.
В онези години кръвта и насилието по улиците на Барселона бяха почнали да се превръщат във всекидневие. Това бяха дни на позиви и бомби, които оставяха по улиците на Равал късове от тела, трептящи и димящи останки, на шайки от черни фигури, които бродеха нощем и проливаха кръв, на парадни шествия от светци и генерали, вонящи на смърт и измама, на подстрекателски речи, в които всички лъжеха и всички имаха право. Яростта и омразата, които след години щяха да накарат хората да се избиват взаимно в името на гръмки лозунги и парцали с различен цвят, вече се долавяха в отровения въздух. Вечната мъгла, бълвана от фабриките, пълзеше над града и прикриваше неговите павирани булеварди, набраздени от трамваи и дилижанси. Нощите принадлежаха на газеното осветление, на уличните сенки, нарушавани от проблясването на изстрели и от синкавия дим на възпламенен барут. Това бяха години, в които човек порастваше бързо, и в които много юноши, едва отърсили се от детството, вече имаха поглед на старци.