Выбрать главу

Дон Басилио се усмихна и кимна полека.

— Мартин — рече най-сетне той. — Не зная как да ви го кажа.

— Какво да ми кажете?

Той се покашля.

— Няма да мога да ви публикувам повече части от „Потайностите на Барселона“.

Вторачих се недоумяващо в него. Дон Басилио избягваше погледа ми.

— Искате да напиша нещо друго? Нещо по-така, в духа на Перес Галдос?

— Мартин, нали знаете какви са хората. Имаше оплаквания. Опитах се да ги парирам, но директорът е нерешителен човек и излишните конфликти не са му по сърце.

— Не ви разбирам, дон Басилио.

— Мартин, помолиха ме аз да съм този, който да ви го съобщи.

Най-накрая ме погледна и сви рамене.

— Значи съм уволнен — промълвих аз.

Той кимна.

Усетих, че против волята ми очите ми се наляха със сълзи.

— Сега ви се струва, че е настъпил краят на света, но повярвайте ми, в действителност нищо по-добро не би могло да ви се случи. Това място не е подходящо за вас.

— А кое място е подходящо за мен? — попитах.

— Съжалявам, Мартин. Искрено съжалявам.

Дон Басилио се надигна и с обич сложи ръка на рамото ми.

— Честито Рождество, Мартин.

Същата вечер изпразних писалището си и напуснах завинаги мястото, което се бе превърнало в мой дом, за да изчезна сред тъмните и самотни улици на града. На път към пансиона се приближих до ресторанта „Сет Портес“ под арките на Каса Шифре. Постоях отвън, загледан в моите колеги, които се смееха и вдигаха наздравици зад витрините на заведението. Надявах се, че моето отсъствие ги прави щастливи или най-малкото ги кара да забравят, че не са и никога няма да бъдат такива.

Прекарах остатъка от седмицата безцелно, като всеки ден търсех убежище в библиотеката „Атенео“ и вярвах, че щом се прибера в пансиона, ще заваря бележка от директора на вестника с молба да се върна на работа в редакцията. Скрит в някоя от читалните, току вадех визитката, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се онази сутрин в „Ел Енсуеньо“, и се залавях да пиша писмо на незнайния си благодетел Андреас Корели. В крайна сметка винаги го скъсвах, за да започна да го пиша отново на следващия ден. На седмия ден ми втръсна да се самосъжалявам и реших да предприема неизбежното поклонническо пътуване до дома на моя създател.

Взех влака за Сария на улица „Пелайо“. По онова време той все още беше надземен и аз, седнал в предната част на вагона, съзерцавах града и улиците, които ставаха все по-широки и представителни, колкото повече се отдалечавахме от центъра. Слязох на спирка Сария и оттам взех един трамвай, който стигаше до портите на манастира Педралбес. Беше необичайно топъл ден за това годишно време и бризът носеше уханието на боровете и на жълтугата, изпъстрила склоновете на планината. Насочих се към началото на Авенида Пиърсън, която вече бе почнала да се урбанизира, и скоро съгледах характерния силует на Вила Елиус. Докато се приближавах, изкачвайки се по склона, видях, че Видал седи на прозореца на своята кула по риза и пуши с наслада. Долових музика и си спомних, че Видал бе един от малцината привилегировани, които имаха радиоприемници. Колко ли хубав изглеждаше животът оттам, от високото, а колко ли незначителен изглеждах аз!

Махнах му с ръка и той ми върна поздрава. Когато пристигнах пред вилата, срещнах шофьора Мануел, който тъкмо отиваше към гаражните помещения, понесъл наръч кърпи и кофа с вода, от която се вдигаше пара.

— Колко се радвам да ви видя, Давид — рече той. — Как върви животът? Валят ли успехи?

— Правим каквото можем — отвърнах.

— А, недейте да скромничите, че дори и моята щерка чете тия приключения, дето ги публикувате във вестника.

Преглътнах, изненадан, че дъщерята на шофьора не само знае за моето съществуване, но даже е прочела някоя от дивотиите, които пишех.

— Кристина ли?

— Нямам друга дъщеря — отговори дон Мануел. — Господинът е горе в кабинета си, ако желаете да се качите.

Кимнах в знак на признателност и се вмъкнах в голямата къща. Изкачих се до кулата на третия етаж, която се издигаше сред вълнообразния покрив от многоцветни керемиди. Там заварих Видал, настанил се в кабинета, откъдето се виждаха градът и морето в далечината. Той изключи радиото, уред с размерите на малък метеорит, който бе купил преди месеци, когато първите емисии на Радио Барселона бяха рекламирани от студиите, скрити под купола на хотел „Колон“.

— Струваше ми почти двеста песети, а сега се оказва, че дрънка само глупости.

Разположихме се на два стола с лице един към друг, а през разтворените прозорци долиташе онзи бриз, който за мен, жител на стария и мрачен град, носеше уханието на един друг свят. Цареше приказна тишина, която ми се видя като някакво чудо. Чуваше се даже как в градината кръжат насекоми, а ветрецът шепне в листата на дърветата.