— Сякаш сме в разгара на лятото — подхвърлих аз.
— Не ми се преструвай, че всичко е наред, като говориш за времето. Вече научих какво се е случило — рече Видал.
Свих рамене и хвърлих бегъл поглед на бюрото му. Знаех, че моят ментор от месеци, ако не и от години, се мъчеше да напише един, според собствените му думи, „сериозен“ роман, съвсем различен от лековатите сюжети на детективските му истории, за да впише името си в най-престижните секции на библиотеките. Наоколо не се виждаха много листове хартия.
— Как върви шедьовърът?
Видал хвърли угарката през прозореца и се загледа в далечината.
— Вече нямам какво да кажа, Давид.
— Глупости!
— Глупости — да, всичко в тоя живот е глупост. Това е просто въпрос на перспектива.
— Тъкмо това би трябвало да напишете в книгата си. „Нихилистът на хълма“. Ще пожъне нечуван успех.
— Май ти си тоя, който има спешна нужда от успех, защото, ако не греша, джобът ти навярно е взел доста да изтънява.
— Винаги мога да приема вашата милостиня. За всичко си има пръв път.
— Сега ти се струва, че е настъпил краят на света, но…
— … скоро ще осъзная, че нищо по-добро не би могло да ми се случи — довърших изречението аз. — Само не ми казвайте, че сега дон Басилио е този, който ви пише речите.
Видал се разсмя.
— Какво мислиш да правиш? — попита той.
— Нямате ли нужда от секретар?
— Вече си имам най-добрата секретарка на света. По-умна е от мен, безкрайно по-работлива, а когато се усмихне, чак ми се струва, че тоя скапан свят има някакво бъдеще.
— И кое е това възхитително създание?
— Дъщерята на Мануел.
— Кристина.
— Най-сетне да те чуя да й произнасяш името.
— Лош момент избрахте, за да ми се присмивате, дон Педро.
— Не ме гледай така жално. Мислиш ли, че Педро Видал би допуснал тая сган от посредствени и страдащи от запек завистници да те изрита на улицата, без да предприеме нещо?
— Достатъчно е да кажете една дума на директора и положението със сигурност ще се промени.
— Знам. Точно затова аз бях този, който го посъветва да те уволни — рече Видал.
Почувствах се така, сякаш току-що ми бе зашлевил плесница.
— Много благодаря за насърчението — изтърсих аз.
— Казах му да те уволни, защото имам предвид нещо много по-добро за теб.
— Просията ли?
— Ех, маловерецо! Още вчера говорих за теб с едни мои хора, които тъкмо са отворили нова издателска къща и търсят свежо попълнение, за да го изцедят като лимон.
— Звучи прекрасно.
— Те вече са запознати с „Потайностите на Барселона“ и са склонни да ти направят предложение, което ще ти помогне да си стъпиш здраво на краката.
— Сериозно ли говорите?
— Разбира се, че говоря сериозно. Искат да им напишеш един роман на части в най-бароковата, кървава и безумна традиция на „Гран Гиньол“, който да направи на пух и прах „Потайностите на Барселона“. Мисля, че това е удобният случай, който отдавна си чакал. Казах им, че ще ги посетиш и че си готов да се заловиш за работа незабавно.
Въздъхнах дълбоко. Видал ми намигна и ме прегърна.
7
Ето как стана така, че няколко месеца след като навърших двайсет години, получих и приех предложението да пиша евтини романи под псевдонима Игнациус Б. Самсон. Договорът ми ме задължаваше да предавам всеки месец двеста машинописни страници, изтъкани от интриги, убийства в средите на висшето общество, безчет ужаси в разни престъпни свърталища, незаконни връзки между жестоки земевладелци с решителна челюст и госпожички с несподелими въжделения, както и всевъзможни заплетени семейни саги с тайни, по-тежки и мътни дори от водите на пристанището. От тази поредица, която реших да кръстя „Градът на прокълнатите“, всеки месец щеше да излиза по едно томче с твърда подвързия и шарени корици. В замяна щях да получавам повече пари, отколкото някога си бях представял, че бих могъл да изкарам със занимание, което ценях, а едничката цензура бе наложена от интереса на читателите, които трябваше да спечеля. Условията на офертата ме задължаваха да крия авторството си зад екстравагантен псевдоним, но в дадения момент това ми изглеждаше незначителна цена за възможността да се издържам, вършейки работата, за която винаги бях мечтал. Щях да се отрека от суетата да видя името си, напечатано върху моя труд, но не и от самия себе си и от своята истинска същност.