— Естествено, така си и мислех.
— Истината е, че оня ден те спомена.
Погледнах го в очите, за да видя дали ме взима на подбив.
— И какво каза?
— Хич няма да ти хареса.
— Хайде, изплюйте камъчето.
— Не се изрази точно с тези думи, но ми даде да разбера, че се чуди как може да проституираш, пишейки второразредни романчета за ония двама разбойници, и че според нея прахосваш на вятъра таланта си и младостта си.
Почувствах се така, сякаш Видал ми бе забил замръзнал нож в стомаха.
— Така ли мисли тя?
Той сви рамене.
— Що се отнася до мен, спокойно може да върви по дяволите.
Работех всеки ден освен в неделите, когато се разхождах безцелно из улиците и накрая почти неизменно се озовавах в някоя кръчма на Авенида Паралело, където лесно можех да намеря компания и мимолетна нежност в прегръдките на някоя самотна и живееща в очакване душа като моята. Едва на следващата сутрин, когато се събуждах до нея и откривах в нейно лице една непозната, осъзнавах, че всички те си приличаха, по цвета на косите, по походката, по някой жест или поглед. Рано или късно, за да смекчат болезненото мълчание на сбогуванията, тези приятелки за една нощ ме питаха как си изкарвам хляба и щом се случеше суетата да ме подведе и да им обясня, че съм писател, те ме взимаха за лъжец, защото нито една не бе чувала името Давид Мартин, макар че някои знаеха кой е Игнациус В. Самсон и бяха дочули за „Градът на прокълнатите“. С времето започнах да им казвам, че работя в сградата на пристанищната митница на Атарасанас или че съм стажант в кантората на адвокатите Сайрач, Мунтанер и Круелс.
Спомням си, че една вечер седях в кафенето на Операта в компанията на една учителка по музика на име Алисия; тя, както подозирах, се мъчеше с моя помощ да забрави някого, когото не можеше да си избие от главата. Точно се канех да я целуна, когато зърнах лицето на Кристина зад витрината. Щом излязох на улицата, тя вече се бе изгубила сред навалицата на Ла Рамбла. Две седмици по-късно Видал настоятелно ме покани на премиерата на „Мадам Бътерфлай“ в „Лисео“. Фамилията Видал притежаваше ложа на първия балкон и дон Педро обичаше да ходи всяка седмица на представление през целия оперен сезон. Когато се срещнах с него във фоайето, установих, че е довел и Кристина. Тя ме поздрави с ледена усмивка и повече не отправи към мен ни дума, ни поглед, додето на Видал не му хрумна — насред второ действие — да слезе в съседния клуб „Сиркуло“ да поздрави един от братовчедите си. Останахме насаме в ложата, без друга защита освен Пучини и стотиците лица в сумрака на операта. Издържах десет минути, преди да се обърна и да я погледна в очите.
— Да не съм ви обидил с нещо? — попитах.
— Не.
— Не може ли тогава да се преструваме, че сме приятели, поне в случаи като този?
— Не искам да бъда ваша приятелка, Давид.
— И защо не?
— Защото и вие не искате да бъдете мой приятел.
Имаше право, не исках да й бъда просто приятел.
— Наистина ли мислите, че проституирам с таланта си?
— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислите вие.
Постоях още пет минути, след което станах и си тръгнах, без да обеля дума. Когато стигнах до голямото стълбище на „Лисео“, вече си бях обещал, че никога повече няма да й отправя мисъл, поглед или мила дума.
На следващия ден я видях пред катедралата. Исках да избегна срещата с нея, но тя ми махна с ръка и ми се усмихна. Спрях се и я загледах как се приближава към мен.
— Няма ли да ме поканите на закуска?
— Обикалям улиците да си търся клиенти и ще се освободя чак след час-два.
— Тогава нека аз да ви поканя. Каква такса взимате, за да придружите една дама за цял час?
Последвах я неохотно до една сладкарница на улица „Петричол“. Поръчахме си горещо какао и седнахме един срещу друг, да видим кой ще си отвори устата пръв. Поне тоя път спечелих аз.
— Вчера не исках да ви засегна, Давид. Не зная какво ви е наговорил дон Педро, но никога не съм изричала такова нещо.
— Може би само си го мислите, затова дон Педро ми го каза.
— Изобщо не знаете какво мисля — решително отсече тя. — Нито пък той знае.
Свих рамене.
— Е, добре.
— Казах нещо съвсем различно. Казах, че според мен не правите това, което чувствате отвътре.
Усмихнах се и кимнах. Едничкото, което чувствах в тоя миг, бе желанието да я целуна. Кристина отвърна предизвикателно на погледа ми. Не отдръпна лицето си, когато протегнах ръка и помилвах устните й, плъзгайки пръсти по брадичката и шията й.
— Не така — рече накрая.
Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.