Преглътнах на сухо.
— … разправя още, че ти завижда и би искал да бъде като теб, че хората лъжат и го превъзнасят, защото все искат нещо от него — пари, помощ, — ама той си знаел, че творбата му нямала никаква стойност. Пред останалите поддържа фасадата си — костюмите и цялото лустро, но аз го виждам всеки ден и мога да ти кажа, че гасне. Понякога ме хваща страх, че ще вземе да направи някоя глупост. Вече от доста време е така. С никого не съм споделила, защото не знаех с кого да поговоря. Ако разбере, че съм идвала при теб, със сигурност ще побеснее. Все ми разправя: няма да безпокоиш Давид с моите работи. Давид има целия живот пред себе си, пък аз вече съм едно нищо. Постоянно ми ги говори такива едни… Прощавай, че ти разправям всичко това, но не знаех към кого да се обърна…
Изпаднахме в продължително мълчание. Почувствах как в мен нахлува като силен студ мисълта, че докато човекът, комуто дължах живота си, полека е затъвал в отчаяние, аз, затворен в собствения си свят, не се бях спрял дори за миг, за да си дам сметка за това.
— Може би не трябваше да идвам.
— Напротив — казах. — Добре постъпи.
Кристина ме погледна с вяла усмивка и за пръв път изпитах чувството, че не съм чужд човек за нея.
— И какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще му помогнем — отвърнах.
— Ами ако не ни позволи?
— Тогава ще го направим така, че да не разбере.
12
Никога не ще узная дали наистина го направих, за да помогна на Видал, както сам си казвах, или просто за да имам оправдание да прекарвам известно време в компанията на Кристина. Виждахме се почти всеки следобед в къщата с кулата. Кристина носеше листовете, които Видал бе изписал предния ден на ръка — винаги осеяни със зачерквания, цели задраскани пасажи, бележки навсякъде и изобщо хиляда и един опита да се спаси неспасяемото. Качвахме се в кабинета и сядахме на пода. Кристина веднъж прочиташе на глас написаното, а после го обсъждахме надълго и нашироко. Моят ментор се опитваше да напише нещо като епическа сага, която обхващаше три поколения от една барселонска династия, доста напомняща тази на самия Видал. Действието започваше малко преди индустриалната революция с пристигането на двама братя сираци в града и прерастваше в своего рода библейска притча, подобна на историята на Каин и Авел. Единият от братята в крайна сметка се превърна в най-богатия и могъщ магнат на своята епоха, докато другият се посвети на Църквата и отдаде живота си в служба на бедните, за да завърши трагично дните си в един епизод, в който прозираха злощастията на свещеника-поет Жасинт Вердагер21. В хода на живота си двамата братя постоянно се конфронтираха и една безкрайна галерия от образи се разгръщаше в знойни мелодрами, скандали, убийства, извънбрачни връзки, трагедии и прочее задължителни съставки на жанра, като за фон на всичко това служеше картината на зараждането на модерния метрополис с неговия индустриален и финансов свят. Повествованието се водеше от внука на единия брат, който пресъздаваше цялата история, докато наблюдаваше от едно имение на Педралбес как градът гори в дните на Трагичната седмица22 през 1909 г.
Първото, което ме изненада, бе, че тази фабула самият аз я бях нахвърлял пред Видал няколко години по-рано като идея, от която да разработи предполагаемата си значима творба, романа, дето все се заканваше да напише някой ден. Второ, той никога не ми бе казал, че е решил да използва идеята ми, и че даже се е трудил върху нея с години — а бе имал много възможности да сподели това. И трето, в настоящия си вид романът бе пълно и грандиозно фиаско: нищо в него не беше убедително, като се почне от героите и структурата, атмосферата и сюжета, и се стигне до езика и стила, които напомняха напъните на някой аматьор с толкова претенции, колкото и свободно време на разположение.
— Как ти се струва? — питаше ме Кристина. — Мислиш ли, че може да се оправи?
Предпочитах да не й казвам, че Видал е взел наготово идеята от мен, и понеже не исках да я тревожа допълнително, кимах с усмивка.
— Има нужда да се пипне малко. Това е всичко.
Почнеше ли да се смрачава, Кристина сядаше пред пишещата машина и двамата заедно се захващахме да пренапишем книгата на Видал — буква по буква, ред по ред, сцена по сцена.
Повествованието, скалъпено от него, бе тъй блудкаво и неопределено, че реших да възстановя онзи сюжет, който аз самият бях импровизирал, когато му подсказах идеята. Започнахме бавно да възкресяваме персонажите, като ги прекроявахме и преправяхме от глава до пети. Нито една-едничка сцена, момент, ред или дума не можа да избегне този процес; при все това, докато напредвахме, имах усещането, че отдаваме дължимото на романа, който Видал носеше в сърцето си и се бе опитал да напише, само че не знаеше как.