Когато стигнах до нея, тъкмо се пукваше една синкава зора, прорязана от червени лъчи, които очертаваха кулите на фасадата на Рождеството. Източен вятър носеше праха от непавираните улици и неприятната миризма от фабриките, издигащи се по краищата на квартала Сант Марти. Тъкмо пресичах улица „Майорка“, когато съзрях светлините на един трамвай да се приближават към мен в леката утринна мъгла. Чух тракането на металните колела по релсите и звъна на камбаната, с която водачът възвестяваше своето преминаване през сенките. Исках да побягна, но не можех. Стоях като закован между релсите и гледах светлините на трамвая, които главоломно се носеха към мен. Чух виковете на водача и видях как от колелата се изтръгна рояк искри, когато той удари спирачките. Дори тогава, макар че от смъртта ме деляха едва няколко метра, не можах да помръдна и едно мускулче. Усетих онзи полъх на електричество, носен от бялата светлина, която лумна в очите ми; сетне фарът на трамвая се замъгли. Рухнах на земята като кукла, запазвайки съзнание още няколко секунди — точно колкото бе нужно, за да видя как димящото колело на трамвая се спря на около двайсет сантиметра от лицето ми. После всичко потъна в мрак24.
13
Отворих очи. Каменни колони, дебели като дървесни стволове, се издигаха в сумрака към един гол свод. Лъчи прашна светлина струяха косо и загатваха очертанията на безкрайни редици от разнебитени легла. Капчици вода падаха от висините като черни сълзи, които ехтяха по пода. Здрачът миришеше на плесен и на влага.
— Добре дошли в чистилището.
Надигнах се и се обърнах, за да видя един човек, облечен в дрипи, който четеше вестник на светлината на фенер и ме гледаше с усмивка, на която липсваха половината зъби. Уводната страница на всекидневника, който държеше в ръцете си, известяваше, че генерал Примо де Ривера25 поема цялата държавна власт и въвежда умерена диктатура, за да избави страната от неминуема катастрофа. Този брой бе отпреди най-малко шест години.
— Къде се намирам?
Човекът ме гледаше с интерес над ръба на вестника.
— В хотел „Риц“. Не усещате ли по миризмата?
— Как съм попаднал тук?
— Май сте попрекалили снощи. Донесоха ви тази сутрин на носилка и досега си отспивахте след запоя.
Опипах сакото си и установих, че всички пари, които носех у себе си, са изчезнали.
— Ех, как е устроен светът — възкликна човекът, коментирайки новините от вестника си. — Изглежда, че в най-напредналите стадии на кретенизма липсата на идеи се компенсира с излишък на идеологии.
— Как може да се излезе оттук?
— Ако сте толкова на зор… Има два начина, траен и временен. Трайният е през покрива: един хубав скок и се отървавате от цялата гадория веднъж завинаги. А временният изход е ей оттам, в дъното, където се мотае оня оглупял бабаит, дето не гледа, че му падат панталоните, ами отправя революционен поздрав към всеки, който мине покрай него. Но имайте предвид, че излезе ли човек оттам, рано или късно пак се връща тук.
Мъжът с вестника ме наблюдаваше развеселен, а в погледа му се четеше онази бистрота на ума, която от време на време проблясва единствено у лудите.
— Вие ли ме ограбихте?
— Предположението ви е обидно. Когато ви донесоха, вече бяхте обран до шушка, пък и аз приемам само ценни книжа, които се котират на борсата.
Оставих този лунатик да си лежи в неудобния креват с остарелия си вестник и напредничавите си изказвания. Още ми се виеше свят и с мъка можах да измина няколко крачки по права линия, но все пак се добрах до някаква врата в една от страните на голямото куполообразно помещение, която водеше към стълбище. Слаба светлина се процеждаше откъм горната част на стълбите. Изкачих се четири или пет етажа нагоре, докато усетих глътка свеж въздух, който проникваше през една голяма врата в края на стълбите. Излязох навън и най-сетне разбрах къде съм се озовал.
Пред мен се разкри едно езеро, ширнало се над върхарите на дърветата в парка Сиудадела. Слънцето вече залязваше над града и покритите с водорасли води леко се полюшваха като разлято вино. Градското водохранилище изглеждаше като грубо построена крепост или затвор. Бяха го изградили, за да снабдява с вода павилионите на Световното изложение през 1888 г., но с времето неговите недра на светска катедрала се бяха превърнали в убежище за умиращи и бездомници, които нямаше къде другаде да се подслонят, щом се мръкнеше или свиеше студ. Големият воден резервоар на покривната тераса сега представляваше мътно и кално езеро, чиито води бавно се просмукваха през пукнатините на сградата.