Именно в този миг забелязах силуета, застанал в единия край на терасата. Сякаш усетил погледа ми, той рязко се обърна и се взря в мен. Все още се чувствах леко замаян и зрението ми бе замъглено, но като че ли видях как фигурата се приближава към мен. Вървеше извънредно чевръсто, с нозе, които сякаш не докосваха земята и се движеха на тласъци, резки и твърде бързи, за да може погледът да ги проследи. Едва различавах чертите му срещу светлината, но все пак успях да забележа, че към мен се задава господин с черни и блестящи очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше впечатлението, че фигурата му се разтяга и нараства на височина. Усетих, че ме побиват тръпки от близостта му и отстъпих няколко крачки назад, без да си давам сметка, че отивам към ръба на водоема. Почувствах, че губя твърда почва под нозете си и политнах заднишком към тъмните води на резервоара, когато непознатият ме улови за ръката. Дръпна ме внимателно и ме отведе обратно на безопасно място. Седнах на една от пейките, които ограждаха водоема, и поех дълбоко дъх. Вдигнах поглед и за пръв път го видях ясно. Очите му бяха с нормална големина, на ръст бе колкото мен, походката и жестовете му бяха като на всеки друг. Изражението на лицето му бе приветливо и успокоително.
— Благодаря — казах аз.
— Добре ли сте?
— Да. Просто ми се зави свят.
Непознатият седна до мен. Беше пременен с отлично ушит тъмен костюм от три части, украсен с малка посребрена брошка на ревера — ангел с разперени криле, който ми се видя странно познат. Мина ми през ума, че присъствието на безупречно облечен господин на покривната тераса на тази сграда изглежда малко необичайно. Мъжът се усмихна, сякаш бе прочел мислите ми.
— Надявам се, че не съм ви стреснал — поде той. — Едва ли сте очаквали да срещнете някого тук горе.
Погледнах го слисан. Видях отражението на лицето си в неговите черни зеници, които се разшириха като мастилено петно върху хартия.
— Мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?
— Същото, което и вас: големите надежди.
— Андреас Корели — промълвих аз.
Лицето му се озари.
— Какво огромно удоволствие е да мога най-сетне да ви поздравя лично, приятелю мой.
Говореше с лек акцент, който не можех да определя. Инстинктът ми подсказваше да стана и незабавно да си тръгна оттам, преди непознатият да е изрекъл още една дума, но все пак в гласа и в погледа му имаше нещо, което внушаваше спокойствие и доверие. Предпочетох да не си задавам въпроса откъде е разбрал, че ще ме открие на това място, на което се бях озовал неочаквано за самия мен. Звукът на гласа му и светлината на очите му ми действаха ободрително. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усмивката му обещаваше изгубен рай.
— Предполагам, че трябва да ви се отблагодаря за всички жестове, които правехте за мен през годините, господин Корели. Боя се, че имам дълг към вас.
— Ни най-малко. Аз съм този, който ви е задължен, приятелю, и трябва да се извиня, задето се обръщам към вас в такова неудобно място и време, но признавам, че отдавна исках да разговаряме, а все не намирах сгоден момент.
— В такъв случай какво мога да направя за вас? — попитах аз.
— Искам да работите за мен.
— Моля?
— Искам да пишете за мен.
— Разбира се. Бях забравил, че сте издател.
Непознатият се разсмя. Смехът му бе сладък като на дете, което никога не е извършило някаква пакост.
— И то най-добрият от всички. Издателят, когото сте очаквали през целия си живот. Издателят, който ще ви направи безсмъртен.
Той ми подаде една от своите визитни картички, същата като онази, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се от моя сън с Клое, и която още си пазех.
АНДРЕАС КОРЕЛИ
Издател
Издателство „Люмиер“
Бул. „Сен Жермен“ № 69, Париж
— Поласкан съм, господин Корели, но се страхувам, че не ми е възможно да приема вашата покана. Подписал съм договор с…
— Баридо и Ескобиляс, зная. Не искам да ви обидя, но с такава паплач не биваше да поддържате никакви отношения.
— И други хора споделят това мнение.
— Госпожица Сание, може би?
— Познавате ли я?
— Чувал съм за нея. Нали не греша, че е от този тип жени, заради които човек би направил какво ли не, стига да спечели уважението и възхищението им? Тя не ви ли насърчава да оставите онези двама паразити и да бъдете верен на себе си?
— Не е толкова просто. Имам договор, който ме обвързва изключително с тях в продължение на още шест години.
— Зная, но това не бива да ви тревожи. Моите адвокати проучват въпроса и ви уверявам, че има различни начини да се разтури окончателно което и да е юридическо задължение, стига да се съгласите да приемете предложението ми.