Подаде ми десницата си и не я отдръпна, докато не я стиснах.
— Мога ли поне да съм спокоен, че ще обмислите моите думи и отново ще си поговорим с вас? — попита той.
— Не зная какво да кажа, господин Корели.
— Не ми казвайте нищо засега. Обещавам ви, че следващия път, когато се срещнем, ще виждате нещата далеч по-ясно.
С тези думи той ми се усмихна сърдечно и се отправи към стълбите.
— Ще има ли следващ път? — запитах.
Корели спря и се обърна.
— Винаги има.
— Къде?
Последните лъчи на деня падаха над града и очите на Корели пламтяха като жарава.
След миг той излезе през вратата на стълбището и се скри от погледа ми. Едва тогава осъзнах, че по време на целия ни разговор не го бях видял да мигне с клепачи дори един-единствен път.
14
Лекарският кабинет се намираше на един висок етаж, откъдето се виждаха морето, проблясващо в далечината, и стръмната улица „Мунтанер“, прорязана от трамваи, които се плъзгаха към Енсанче между масивни къщи и величествени постройки. Клиниката миришеше на чисто. Чакалните й бяха обзаведени с изискан вкус. Картините по стените й бяха успокоителни, предимно пейзажи, които вдъхваха надежда и мир. Рафтовете на етажерките й бяха препълнени с внушителни книги, които излъчваха авторитет. Медицинските сестри се движеха грациозно като балерини и се усмихваха мимоходом. Това бе същинско чистилище за хора с пълни джобове.
— Докторът ей сега ще ви приеме, господин Мартин.
Доктор Триас бе мъж с аристократичен вид и безупречна външност, който внушаваше спокойствие и доверие с всеки свой жест. Проницателни сиви очи зад очила без рамки. Сърдечна и вежлива усмивка без капка фриволност. Доктор Триас бе човек, свикнал да се сражава със смъртта, и колкото повече се усмихваше, толкова повече вдъхваше страх. От начина, по който ме покани да вляза и да седна, получих впечатлението, че за него не са останали никакви съмнения, макар че преди няколко дена, когато започнах да се подлагам на изследвания, ми бе говорил за последните открития на науката и медицината, позволяващи да се хранят надежди в борбата против описаните от мен симптоми.
— Как сте? — попита той, като явно не можеше да реши дали да гледа мен или покривката на масата.
— Вие ми кажете.
Отправи ми лека усмивка, усмивка на добър играч.
— Медицинската сестра ми каза, че сте писател, но виждам, че в попълнения от вас формуляр сте отбелязали, че сте наемен работник.
— В моя случай няма никаква разлика.
— Мисля, че някой от моите пациенти е чел ваши книги.
— Надявам се, че това не му е нанесло трайни неврологични увреждания.
Докторът се усмихна, сякаш намери забележката ми за духовита, но след миг доби едно по-прямо изражение, което даваше да се разбере, че с любезните и банални предисловия на разговора вече е приключено.
— Господин Мартин, виждам, че сте дошли сам. Нямате ли семейство, близки роднини? Съпруга? Братя и сестри? Все още живи родители?
— Това звучи малко така, сякаш съм пътник — подхвърлих аз.
— Господин Мартин, няма да ви лъжа. Резултатите от първите изследвания съвсем не са така благоприятни, както очаквахме.
Гледах го мълчаливо. Не изпитвах страх, нито безпокойство. Не изпитвах абсолютно нищо.
— Всичко показва, че имате образувание, разположено в левия дял на мозъка. Резултатите потвърждават опасенията, предизвикани от симптомите, които ми бяхте описали, и като че ли по всичко личи, че това би могло да е карцином.
В продължение на няколко секунди не бях в състояние да кажа нищо. Дори не можех да се престоря на изненадан.
— Откога го имам?
— Невъзможно е да се разбере със сигурност, но бих се осмелил да предположа, че туморът е растял от доста време насам, което би обяснило описаните от вас симптоми и трудностите, които изпитвате напоследък в работата си.
Въздъхнах дълбоко и кимнах. Докторът ме наблюдаваше с търпеливо и доброжелателно изражение; предоставяше ми време да осмисля нещата. Опитах се да скалъпя различни фрази, които дори не стигнаха до езика ми. Най-сетне погледите ни се срещнаха.
— Е, явно съм във вашите ръце, докторе. Вие ще ми кажете на какво лечение трябва да се подложа.
Видях как очите му се изпълниха с отчаяние — изведнъж осъзна, че не бях пожелал да проумея какво ми бе казал току-що. Кимнах отново, борейки се с гаденето, което взе да се надига в гърлото ми. Докторът ми наля чаша вода от една кана и ми я подаде. Пресуших я на един дъх.
— Значи няма лечение — казах аз.
— Всъщност има. Има много неща, които можем да направим, за да облекчим страданието и да ви осигурим максимален комфорт и спокойствие…