— Но все пак ще умра.
— Да.
— И то скоро.
— Възможно е.
Усмихнах се на себе си. Дори и най-лошите новини са облекчение, когато само потвърждават нещо, което човек, без да ще, вече е знаел.
— На двайсет и осем години съм — казах, без сам да зная защо.
— Съжалявам, господин Мартин. Ще ми се да можех да ви съобщя други новини.
Почувствах се така, сякаш най-сетне си бях признал една лъжа или малък, простим грях, и тежкият камък на угризението се бе вдигнал отведнъж.
— Колко време ми остава?
— Трудно е да се определи с точност. Бих казал година, в най-добрия случай година и половина.
Тонът му даваше ясно да се разбере, че тази прогноза е повече от оптимистична.
— И през тази година, или колкото е там, според вас колко дълго ще мога да запазя способностите си, за да работя и да се грижа за себе си?
— Вие сте писател и работите с мозъка си. За съжаление именно там се намира проблемът и най-напред там ще се сблъскаме с някои ограничения.
— Ограничения — това не е медицински термин, докторе.
— Обичайното е с напредването на болестта симптомите, които усещате от известно време, да започнат да се усилват и зачестяват, и от един момент нататък ще се наложи да постъпите в болница, за да можем да се погрижим за вас.
— Няма да мога да пиша.
— Няма да можете дори да помислите за писане.
— Колко време?
— Не зная. Девет или десет месеца. Може би повече, може би по-малко. Много съжалявам, господин Мартин.
Кимнах и се изправих. Ръцете ми трепереха и не ми достигаше въздух.
— Господин Мартин, разбирам, че ви е нужно време, за да обмислите всичко, което ви казвам, но е важно да вземем мерки час по-скоро…
— Не мога да умра засега, докторе. Все още не. Има неща, които трябва да свърша. После ще имам на разположение целия живот, за да умра.
Същата вечер се качих в кабинета в кулата и седнах пред пишещата машина, макар и да знаех, че вдъхновението ми е пресъхнало. Прозорците бяха широко отворени, но Барселона вече не желаеше да ми разкаже нищо и не бях в състояние да завърша докрай дори една страница. Онова, което все пак успях да измъдря, ми се видя банално и кухо. Достатъчно ми бе да го препрочета, за да проумея, че думите ми не струваха даже колкото мастилото, с което бяха отпечатани. Вече не бях способен да чуя музиката, която звучи от един приличен откъс проза. Малко по малко, подобно на бавно действаща и сладка отрова, словата на Андреас Корели започнаха да се процеждат в мислите ми.
Оставаха ми най-малко сто страници, за да приключа поредната част от онези безкрайни фантастични приключения, които така добре пълнеха кесията на Баридо и Ескобиляс, но в този миг осъзнах, че няма да я завърша. Игнациус Б. Самсон бе останал проснат на релсите пред онзи трамвай в пълна изнемога, а обезкървената му душа бе прахосала силата си в твърде много страници, които изобщо не биваше да виждат бял свят. Ала преди да си отиде, той ми бе предал последната си воля: да го погреба без церемонии и поне веднъж в живота си да имам смелостта да използвам собствения си глас. Оставяше ми в наследство значителния си арсенал от лъжи и илюзии. И ме молеше да го пусна да си отиде, защото се бе родил, за да бъде забравен.
Взех страниците от последния роман, които бях написал до момента, и ги запалих, чувствайки как с всеки лист, който предавах на пламъците, от сърцето ми падаше камък. Тая нощ над покривите духаше влажен и топъл бриз и когато влезе през прозорците ми, той отнесе пепелта на Игнациус Б. Самсон и я разпръсна сред уличките на стария град, където тя щеше да остане навеки, въпреки че думите му щяха да се изгубят безвъзвратно, а името му да се изтрие от паметта дори и на най-преданите му читатели.
На следващия ден се явих в канцеларията на Баридо и Ескобиляс. Служителката в приемната беше нова, наглед почти момиченце, и не ме познаваше.
— Името ви?
— Юго, Виктор.
Служителката се усмихна и се свърза с централата, за да уведоми Ерминия.
— Доня Ерминия, дон Юго Виктор е тук и иска да се срещне с господин Баридо.
Видях я как кимна.
— Каза, че ще дойде ей сегичка.
— Отдавна ли работиш тук? — попитах я аз.
— От една седмица — любезно отвърна момичето.
Ако не грешах в изчисленията си, тази беше осмата служителка, която Баридо и Ескобиляс бяха наели от началото на годината. Работещите в издателството, които зависеха пряко от лукавата Ерминия, не се задържаха дълго, понеже щом Усойницата откриеше, че имат малко повече мозък от нея и биха могли да я засенчат — а това бе така в девет от десет случая, — веднага ги обвиняваше в кражба, грабеж или някакво абсурдно прегрешение и правеше сцени, докато Ескобиляс не ги изхвърлеше на улицата със заплахи да им прати наемен убиец, ако случайно си развържат езика.