— Колко се радвам да те видя, Давид — рече Усойницата. — Я колко си се разхубавил! Много добре изглеждаш.
— Да, блъсна ме трамвай. Баридо тук ли е?
— Иска ли питане? За теб винаги е тук. Ще остане много доволен, когато му кажа, че си дошъл да ни посетиш.
— О, идея си нямаш колко ще се зарадва.
Усойницата ме заведе до кабинета на Баридо, обзаведен като покоите на някой канцлер от оперета — с множество килими, бюстове на императори, натюрморти и подвързани с кожа, закупени на едро томове, които, доколкото можех да си представя, се състояха от празни страници. Баридо ме посрещна с най-мазната си усмивка и ми стисна ръката.
— Всички вече горим от нетърпение да получим новия ви роман. Трябва да знаете, че преиздаваме последните два и направо ги разграбват като топъл хляб. Още пет хиляди екземпляра! Как ви се струва?
Струваше ми се, че вероятно са поне петдесет хиляди, но се ограничих само да кимна без особен ентусиазъм. Баридо и Ескобиляс бяха усвоили и изпипали до съвършенството на цветна аранжировка онова, което в гилдията на барселонските издатели бе известно като двоен тираж. Всяко заглавие имаше един официално обявен тираж от няколко хиляди екземпляра, за които на автора се изплащаше смехотворен процент печалба. После, ако книгата вървеше добре, се издаваха още един или няколко неофициални тиражи от десетки хиляди екземпляри, които никога не се декларираха и за които авторът не получаваше и една песета. Въпросните екземпляри можеха да бъдат различени от първите, защото Баридо ги печаташе тайно в някогашно предприятие за производство на колбаси в Санта Перпетуа де Могода26 и щом ги разлистеше човек, от тях се разнасяше характерният аромат на пушена наденица.
— Боя се, че имам лоши новини.
Баридо и Усойницата се спогледаха, без да променят ухилените си гримаси. В това време и Ескобиляс изникна в кабинета и ме изгледа с типичното си студено и мрачно изражение — сякаш взимаше на око мерки за ковчег.
— Я гледай кой е дошъл да ни навести. Каква приятна изненада, а? — запита Баридо съдружника си, който само кимна в отговор.
— И какви са тези лоши новини? — обади се Ескобиляс.
— Да не би да изоставате със срока, приятелю Мартин? — добави Баридо дружелюбно. — Сигурно ще можем да уредим…
— Не. Не изоставам. Просто няма да има книга.
Ескобиляс пристъпи напред и повдигна вежди. Баридо нададе престорен кикот.
— Как така няма да има книга? — попита Ескобиляс.
— Ей така — вчера я запалих и нито една страница от ръкописа не оцеля.
Настъпи тягостно мълчание. Баридо направи помирителен жест и посочи така нареченото кресло за гости — един възчерен и хлътнал трон, в който трябваше да потъват авторите и доставчиците, за да може издателят да ги гледа от удобна височина.
— Мартин, седнете и ми разкажете всичко. Виждам, че нещо ви тревожи. Можете да бъдете откровен с нас, тук сте сред свои хора.
Усойницата и Ескобиляс кимнаха убедително, показвайки с поглед, преливащ от обожание, колко много ме ценят. Предпочетох да остана прав. Всички последваха примера ми и ме съзерцаваха така, сякаш бях статуя от сол, която всеки миг щеше да проговори. Баридо чак го заболя лицето от толкова много усмивки.
— И тъй?
— Игнациус Б. Самсон се самоуби. Остави един непубликуван разказ от двайсет страници, в който двамата с Клое Перманъе умират прегърнати, след като са погълнали отрова.
— Авторът умира в един от собствените си романи? — попита Усойницата озадачено.
— Това е неговото авангардно сбогуване със света на сериала. Бях сигурен, че този детайл ще ви очарова.
— А не би ли могло да има противоотрова или…? — попита Усойницата.
— Мартин, едва ли е нужно да ви напомням, че именно вие, а не предполагаемият покойник Игнациус, сте подписали договор с нас… — рече Ескобиляс.
Баридо вдигна ръка, за да накара колегата си да замълчи.
— Мисля, че зная какво става с вас, Мартин. Изтощен сте. От години си напрягате мозъка неуморно — нещо, заради което нашето издателство ви е признателно и високо ви цени — и сега имате нужда от отдих. Добре ви разбирам. Всички го разбираме, нали?
Той погледна Ескобиляс и Усойницата, които кимнаха с тъжна физиономия.
— Вие сте творец и искате да създавате изкуство, висока литература, нещо, което да блика от сърцето и с което да впишете името си със златни букви в световната история.