Няколко дена след като бях приключил окончателно и двата романа — този на Видал и моя, — Пеп дойде в дома ми без предупреждение. Появи се навлечен с униформата, която бе наследил от Мануел и която му придаваше вид на дете, дегизирано като фелдмаршал. Отначало помислих, че ми носи някаква вест от Видал или може би от Кристина, но унилото му изражение издаваше една тревога, която ме накара да отхвърля тази възможност, още щом разменихме поглед.
— Лоши новини, господин Мартин.
— Какво се е случило?
— Господин Мануел…
Докато ми обясняваше какво е станало, гласът му съвсем спадна и когато го запитах дали не, желае чаша вода, едва не заплака. Три дена по-рано Мануел Сание бе починал в санаториума в Пучсерда след дълга агония. По решение на дъщеря му го погребали предния ден в едно малко гробище в подножието на Пиренеите.
— Мили Боже — промълвих.
Вместо вода поднесох на Пеп препълнена чаша бренди и го настаних в едно кресло в галерията. Когато се поуспокои, той ми обясни, че Видал го изпратил да прибере Кристина, която трябвало да пристигне този следобед с влака в пет часа.
— Само си представете как ли се чувства госпожица Кристина… — прошепна той, явно измъчван от мисълта, че именно на него се е паднало да я посрещне и да я утешава по пътя към малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус, където бе живяла с баща си още от детските си години.
— Пеп, не мисля, че е добра идея ти да прибереш госпожица Сание.
— Ама дон Педро ми нареди…
— Кажи му, че аз поемам тази отговорност.
С помощта на алкохол и красноречие успях да го убедя да си отиде и да остави работата в мои ръце. Аз самият щях да я посрещна и да я откарам до Вила Елиус с такси.
— Много съм ви благодарен, господин Мартин. Бедничката… Вие сте учен човек и по-добре ще знаете какво да й кажете.
В пет без четвърт се запътих към новооткритата Френска гара28. През тази година Световното изложение бе осеяло града с какви ли не чудеса, но измежду всички тях този купол от стомана и стъкло, внушителен като катедрала, бе моят фаворит — па макар и само заради това, че беше близо до къщата ми и можех да го виждам от кабинета в кулата. Тоя следобед небето бе забулено от черни облаци, които се носеха откъм морето и се трупаха над града. Светкавиците, които проблясваха на хоризонта, и топлият вятър с дъх на прах и електричество вещаеха, че се задава лятна буря с голяма сила. Щом се озовах на гарата, закапаха първите капки дъжд, искрящи и тежки като монети, падащи от небето. Когато застанах на перона да чакам пристигането на влака, дъждът вече плющеше по купола на гарата и нощта сякаш се спусна отведнъж; нейният мрак бе нарушаван само от мълниите, които трещяха над града и оставяха след себе си ехо от грохот и ярост.
Влакът пристигна с почти цял час закъснение като змия от пара, влачеща се под бурята. Застанал до локомотива, чаках Кристина да се появи сред пътниците, които слизаха от вагоните. Десет минути по-късно всички пасажери бяха слезли, а от нея все още нямаше и следа. Канех се да се прибера вкъщи, мислейки, че в крайна сметка Кристина явно не е взела този влак, когато ми хрумна все пак да хвърля един последен поглед. Изминах целия перон до края, като се взирах внимателно в прозорците на купетата. Открих я в предпоследния вагон; седеше с унесен поглед, опряла глава в стъклото. Качих се във вагона и застанах на прага на купето. Щом чу стъпките ми, тя се обърна и ме погледна без изненада, като се усмихваше немощно. Изправи се и мълчаливо ме прегърна.
— Добре дошла — казах аз.
Целият багаж на Кристина се състоеше от един малък куфар. Подадох й ръка и слязохме на перона, който вече бе опустял. Изминахме цялото разстояние до фоайето на гарата, без да обелим дума. На изхода се спряхме. Проливният дъжд плющеше с всички сили и редицата таксита, която бях видял пред вратите на гарата, когато пристигнах там, сега се бе изпарила.
— Не искам да се връщам във Вила Елиус тази нощ, Давид. Все още не.
— Можеш да останеш у дома, ако желаеш, или пък да ти потърсим стая в някой хотел.
— Не искам да оставам сама.
— Значи отиваме вкъщи. Ако не друго, поне стаи имам в излишък.
Зърнах един носач, който се бе подал навън да погледа бурята, държейки огромен чадър. Приближих се до него и му предложих да купя чадъра за сума, която петорно надхвърляше цената му. Той ми го връчи със сервилна усмивка.
Подслонени под чадъра, двамата с Кристина поехме под пороя към къщата с кулата, където пристигнахме десет минути по-късно, измокрени до кости благодарение на силния вятър и локвите. Бурята бе прекъснала тока и улиците тънеха в един течен мрак, нарушаван тук-там само от маслени лампи или запалени свещи, които хвърляха светлина от балкони и портали. Не се съмнявах, че дивната електрическа инсталация на моята къща навярно е била сред първите жертви на бурята. Наложи се да се качим по стълбите пипнешком и когато отворих входната врата на жилището, проблясващите светкавици го показаха в неговия най-печален и негостоприемен вид.