— Имате повече талант, отколкото добър вкус, Мартин. Патологията, която ви е налегнала, си има име и то е „Гран Гиньол“7, а за драмата то е същото, което е сифилисът за срамните части. Човек го прихваща по начин, който е приятен, но оттам насетне нещата тръгват зле. Трябва да четете класиците или поне дон Бенито Перес Галдос8, за да издигнете литературните си аспирации.
— Ама на читателите им харесват моите разкази — изтъквах аз.
— Заслугата не е ваша. Дължи се на конкурентите ви, които са толкова некадърни, че само с няколко реда могат дълбоко да приспят дори магаре. Да видим кога най-сетне ще узреете и ще паднете от дървото на забранения плод.
Съгласявах се с него с престорено разкаяние, но тайно кътах в душата си тези забранени думи, „Гран Гиньол“, и си казвах, че всяка кауза, ако ще да е и най-лекомислената, заслужава един поборник, който да защитава честта й.
Бях започнал да се чувствам най-щастлив сред людете, когато открих, че на неколцина колеги от вестника им се зловиди моят успех. Неприятно им бе, че изтърсакът, който бе нещо като домашен любимец на редакцията, вече е направил първите си стъпки на писателското поприще, докато техните литературни амбиции от години крееха в едно сиво и жалко чистилище. Фактът, че читателите на вестника жадно поглъщаха и ценяха тези скромни разкази повече от всеки друг материал, публикуван на страниците му през последните двайсет години, само утежняваше положението. За броени седмици видях как наранената гордост на онези, които доскоро бях смятал за единственото си семейство, ги превърна във враждебен трибунал, който започна да пести поздравите и думите си към мен и се зае да усъвършенства оскърбения си талант, отправяйки зад гърба ми презрителни и коварни забележки по мой адрес. Моят добър и непонятен късмет се приписваше на помощта на Педро Видал, на невежеството и глупостта на нашите абонати и на онова категорично и широко разпространено национално убеждение, че да постигнеш известен успех в коя да е професионална област е неопровержимо доказателство за некадърност и липса на заслуги.
При този неочакван и неблагоприятен развой на събитията Видал се опитваше да повдигне духа ми, но аз вече подозирах, че дните ми в редакцията са преброени.
— Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност — дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.
— Амин — съгласяваше се дон Басилио. — Ако не се бяхте родили богат, трябваше да станете свещеник — или пък революционер. С такива проповеди може да се изтръгне разкаяние даже от епископ.
— Да, смейте се, смейте се — протестирах. — Аз обаче съм онзи, когото не могат да понасят тук.
Въпреки враждебните чувства и подозрения, които си бях навлякъл вследствие на упорития си труд, печалната истина бе, че при целия ми ореол на популярен автор заплатата ми стигаше само колкото да се прехранвам, да си купувам повече книги, отколкото имах време да прочета, и да плащам наем за мизерна стаичка в един пансион, погребан в малка уличка близо до улица „Принсеса“ и ръководен от една набожна галисийка на име доня Кармен. Въпросната личност изискваше скромност и благоразумие и сменяше чаршафите веднъж месечно, поради което на обитателите се препоръчваше да не се поддават на изкушенията на онанизма и да не си лягат с мръсни дрехи. Не беше нужно да се забранява присъствието на особи от женски пол в помещенията, защото в цяла Барселона нямаше и една жена, която би се съгласила да влезе в тая окаяна дупка дори под смъртна заплаха. Там научих, че в живота почти всичко може да се забрави, като се почне от миризмите, и че ако желаех нещо на тоя свят, то бе да не умра в такъв коптор. В мигове на униние — а такива имаше предостатъчно — си казвах, че единственото нещо, което би могло да ме измъкне оттам, преди да съм пипнал туберкулоза, е литературата. А ако заради моя успех някой го сърбеше душата или пък оная работа, спокойно бих му пожелал да се почеше с чук.