В неделните дни по време на месата, когато доня Кармен отиваше на своята ежеседмична среща с Всевишния, ние, наемателите, използвахме случая, за да се съберем в стаята на най-отдавнашния квартирант, един неудачник на име Елиодоро, който на млади години бе имал амбицията да стане матадор, но си бе останал коментатор на кориди и отговорник за тоалетните на Пласа Монументал9.
— Бикоборското изкуство умря — тържествено оповестяваше той. — Сега алчни печалбари и бездушни тореадори са обърнали всичко на търговия. Публиката изобщо не може да направи разлика между една корида за невежите маси и едно изкусно представление, което само опитните хора могат да оценят.
— Ех, ако ви бяха дали възможност да се проявите, дон Елиодоро, съвсем друг вятър щеше да задуха.
— Там е работата, че в тая страна триумфират само некадърниците.
— Дума да няма.
След седмичната проповед на дон Елиодоро настъпваше време за празненството. Скупчени като сардели пред прозорчето на стаята, наемателите можеха да видят, а и да чуят през капандурата усилията на една съседка от отсрещната сграда, Марухита, която се бе сдобила с прякора Лютата чушка заради пиперливия си език и щедрите си анатомични дадености с формата на камби. Марухита припечелваше някоя пара, като чистеше второкласни заведения, ала в неделните дни и църковните празници се посвещаваше на годеника си семинарист, който слизаше инкогнито в града с влак от Манреса10 и се втурваше да опознае греха с жар и охота. Един ден моите съквартиранти тъкмо се бяха струпали пред прозорчето, за да зърнат мощните бутове на Марухита при някой от онези тласъци, които ги подмятаха като тесто за великденски хлебчета, когато на вратата на пансиона се позвъни. Поради липсата на доброволец, който да отиде да отвори и съответно да рискува да изгуби позиция с добра видимост към зрелището, устоях на желанието да се присъединя към техния хор и се запътих към вратата. Когато я отворих, се натъкнах на необичайна и невероятна гледка в такава окаяна рамка. Дон Педро Видал в пълния си блясък, издокаран в италиански копринен костюм, се усмихваше на прага.
— И биде светлина — рече той и влезе, без да чака да го поканя.
Видал се поспря, за да разгледа стаята, която служеше за трапезария и сборен пункт на бордея, и въздъхна с неодобрение.
— Май ще е по-добре да се качим в моята стая — предложих.
Поведох го натам. Стените кънтяха от възторжените викове и възклицания на моите съквартиранти в чест на Марухита и нейната креватна акробатика.
— Какво весело местенце — отбеляза Видал.
— Заповядайте в президентските покои, дон Педро — поканих го аз.
Влязохме и аз затворих вратата. След съвсем бегъл оглед на стаята ми той седна на единствения стол, с който разполагах, и ме изгледа с мрачно недоволство. Никак не бе трудно да си представя какво впечатление му бе направило моето скромно жилище.
— Как ви се струва?
— Пленително. Готов съм и аз да се преместя тук.
Педро Видал живееше във Вила Елиус, огромно модернистично жилище на три етажа с кула, кацнало на склона, който се издигаше по Педралбес, на кръстовището на улиците „Абадеса Олсет“ и „Панама“. Къщата бе подарък, направен от баща му преди десет години с надеждата, че на Видал най-сетне ще му уври главата и ще създаде семейство — начинание, което синът отсрочваше вече няколко петилетки. Животът бе благословил дон Педро Видал с многобройни таланти, сред които и дарбата да разочарова и оскърбява баща си с всяка своя постъпка и начинание. Фактът, че родителят го виждаше да дружи с нежелани елементи като мен, никак не облекчаваше положението. Спомням си, че веднъж, когато бях посетил моя ментор, за да му занеса някакви материали от вестника, се натъкнах на патриарха на клана Видал в един от салоните на вила Елиус. Щом ме видя, бащата на дон Педро ми нареди да донеса чаша с газирана вода и чиста кърпа, за да почистя едно петно на ревера му.
— Струва ми се, че сте се заблудили, господине. Аз не съм слуга…
Той ми отправи една усмивка, която без излишни приказки ясно показваше как стоят нещата на тоя свят.
— Ти си заблуденият, момко. Слуга си, независимо дали го знаеш, или не. Как се казваш?
— Давид Мартин, господине.
Патриархът сякаш изпробва името ми на вкус.
— Послушай съвета ми, Давид Мартин. Махни се от тази къща и се върни там, където ти е мястото. Така ще спестиш много проблеми и на себе си, и на мен.