— Какво общо има това със случая? — възроптах аз.
Видал доби наставнически вид и се впусна в една от своите речи.
— В моите юношески години беше обичайно, поне за млади господинчовци като мен, да бъдем посветени в тия работи от някоя професионалистка. Когато бях на твоята възраст, баща ми, който беше и все още е редовен клиент на най-изисканите заведения в града, ме заведе на едно място, наречено „Ел Енсуеньо“, на две крачки от тоя зловещ дворец, който нашият скъп граф Гюел е настоял да му бъде построен от Гауди до Ла Рамбла. Само не ми казвай, че никога не си чувал за него.
— За графа или за бардака?
— Много остроумно, няма що. На времето „Ел Енсуеньо“ беше елегантно заведение за подбрана клиентела с високи критерии. Да си призная, мислех, че са го затворили още преди години, но явно не е станало така. За разлика от литературата, някои занаяти винаги са в подем.
— Разбирам. Ваша ли беше идеята? Един вид шегичка?
Видал поклати глава.
— Значи на някого от кретените в редакцията?
— Долавям известна враждебност в думите ти, но едва ли някой обикновен редник в благородното поприще на журналистиката би могъл да си позволи таксите на заведение като „Ел Енсуеньо“, ако това място все още е такова, каквото го помня.
Изсумтях.
— Все ми е тая, защото не възнамерявам да отида.
Видал повдигна вежди.
— Само не казвай, че не си безверник като мен и искаш да стигнеш с неопетнено сърце и слабини до брачното ложе, че си една чиста душа, очакваща с нетърпение вълшебния миг, в който истинската любов ще те възнесе до плътски и духовен екстаз в съюза, благословен от Светия дух, за да населиш света със създания, които носят твоето име и очите на майка си — тая свята жена, образец за добродетел и чест, ръка за ръка с която ще влезеш през райските двери под благосклонния и одобрителен поглед на младенеца Иисус.
— Нищо подобно нямаше да кажа.
— Радвам се, защото е възможно, подчертавам — възможно е — този миг никога да не настъпи, възможно е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в състояние да посветиш живота си на друг човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че вече не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито пък постеля от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко отмъщение — да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, наслада, която е по-нетрайна и от добрите намерения и е най-близкото до рая нещо, което ще намериш в тоя гаден свят, където всичко се скапва, като се почне с красотата й се свърши с паметта.
Вместо отговор допуснах една тържествена пауза, която трябваше да изиграе ролята на безмълвни овации. Видал беше голям почитател на операта и с времето бе прихванал темпа и патоса на великите арии. Никога не пропускаше да отиде на среща с Пучини във фамилната ложа в „Лисео“. Беше един от малцината — без да броим нещастниците, струпани в най-високата галерия, — които ходеха в операта, за да слушат музика; тъй любимата му музика, оказваща такова влияние върху помпозните речи, с които понякога, както в тоя ден, радваше слуха ми.
— Е, какво ще кажеш? — предизвикателно попита Видал.
— Последният пасаж ми звучи познато.
Хванат натясно, дон Педро въздъхна и кимна.
— Това е от „Убийство в клуба на Лисео“ призна си той. — Финалната сцена, в която Миранда Ла Фльор застрелва коварния маркиз, който е разбил сърцето й, като й е изневерил в стаята за младоженци на хотел „Колон“ в една страстна нощ, прекарана в обятията на Светлана Иванова, шпионката на руския цар.
— И на мен така ми се стори. Не бихте могли да изберете по-подходящ цитат. Това е най-добрата ви творба, дон Педро.
Видал прие с усмивка похвалата и прецени дали да запали друга цигара.
— Което не пречи да има нещо вярно в тия думи — заключи той.
Сетне седна на перваза на прозореца, но не преди да постели една кърпичка, за да не изцапа елегантните си панталони. Видях, че неговата „Испано-Суиса“ е паркирана долу, на ъгъла с улица „Принсеса“. Шофьорът Мануел лъскаше хромираните й части с парче плат така, сякаш бе скулптура на Роден. Мануел винаги ми напомняше за баща ми; те бяха хора от едно поколение, прекарали твърде много дни в несрета и споменът за това бе изписан на лицата им. Бях чул от някои прислужници във Вила Елиус, че Мануел Сание дълго време бил в затвора, а когато излязъл оттам, години наред живял в нищета, защото не можел да си намери друга работа, освен като докер на пристанището — занаят, за който вече не бил достатъчно млад, нито пък достатъчно здрав. Говореше се, че един ден Мануел, рискувайки собствения си живот, спасил Видал да не загине, прегазен от трамвай. В знак на благодарност Педро Видал, като разбрал в какво трудно положение се намира бедният човек, решил да му предложи работа и възможност да се нанесе заедно с жена си и дъщеря си в малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус. Уверил го, че малката Кристина ще бъде обучавана от същите наставници, които всеки ден ходели в бащината къща на Авенида Пиърсън, за да дават уроци на отрочетата на династия Видал, и че съпругата му ще може да работи като шивачка на фамилията. Самият Видал обмислял да се сдобие с един от първите автомобили, които щели да се продават в Барселона, и ако Мануел бил склонен да се обучи в изкуството на кормуването и да остави зад гърба си каруците, то в такъв случай Видал щял да има нужда от шофьор, защото по онова време младите господа не пипаха и с пръст машини с вътрешно горене или съоръжения, изхвърлящи изгорели газове. Мануел Сание, естествено, приел предложението. Официалната версия твърдеше, че след това избавление от мизерията той и семейството му изпитвали сляпа преданост към Видал, вечен закрилник на сиромасите. Не знаех дали да приема тази история за чиста монета или да я прибавя към дългата поредица от легенди, изтъкани около образа на благодушен аристократ, който си изграждаше Видал. На този образ понякога като че му липсваше само едно — да се яви пред някоя мъничка осиротяла пастирка, обвит в сияен ореол.