— Ето че заприлича на мискинин — винаги добиваш такова изражение, когато се каниш да се заядеш с нещо — обади се Видал. — Какво ти се върти в главата?
— Нищо. Просто си мислех какъв добряк сте, дон Педро.
— Цинизмът не е от полза, когато човек е на твоите години и с твоето обществено положение.
— Това обяснява всичко.
— Хайде, поздрави тая добра душа Мануел, който винаги пита за теб.
Подадох глава през прозореца и щом ме видя, шофьорът, който винаги ме третираше като млад господин, а не като някой хлапак с жълто около устата, какъвто си бях, ми помаха отдалече. Върнах му поздрава. На пасажерското място до него седеше дъщеря му Кристина, едно създание с бледа кожа и сякаш изписани устни. Тя бе с две години по-голяма от мен и ми бе взела ума, откак я видях първия път, когато Видал ме покани във Вила Елиус.
— Не я зяпай така, че ще вземеш да я повредиш — промърмори Видал зад гърба ми.
Обърнах се и се натъкнах на онова макиавелистко изражение, което дон Педро пазеше за делата, свързани със сърцето и други органи от благородно естество.
— Не зная за какво говорите.
— И още как — отвърна Видал. — Та значи, какво мислиш да правиш с тая работа довечера?
Препрочетох бележката и се поколебах.
— Често ли посещавате такива заведения, дон Педро?
— Не съм плащал за жена, откакто бях на петнайсет, пък и тогава, технически погледнато, плати баща ми — отвърна Видал без никакво перчене. — Ама на харизания кон…
— Не зная, дон Педро…
— Знаеш, знаеш, как да не знаеш.
Видал леко ме потупа по гърба на излизане.
— Остават ти седем часа до полунощ — рече. — Казвам го в случай, че решиш да подремнеш и да събереш сили.
Надникнах през прозореца и го видях как крачи към чакащата го „Испано-Суиса“. Мануел му отвори вратата и Видал лениво се отпусна на задната седалка. Чух как моторът на колата поде своята симфония от бутала и клапи. В този момент Кристина, дъщерята на шофьора, вдигна очи и погледна към моя прозорец. Усмихнах й се, но тозчас осъзнах, че тя не си спомня кой съм. Миг по-късно се загледа другаде, а голямата каляска на Видал се отдалечи, устремена обратно към своя свят.
3
В ония дни улица „Ноу де ла Рамбла“ се простираше като коридор от улични фенери и неонови светлини през сумрака на Равал. И по двата тротоара кабарета, танцови салони и локали с неясна номенклатура се гушеха редом с домове, чиято специалност бяха венерическите болести, кондомите и промивките. Тези заведения оставаха отворени до зори, докато хора от най-различна черга — като се почне от млади господа с известно положение в обществото и се стигне до екипажа на корабите, акостирали в пристанището — се смесваха с какви ли не чешити, чийто живот почваше с падането на здрача. От двете страни на улицата се разклоняваха тесни, обвити в мъгла улички, които подслоняваха дълга върволица от публични домове със съмнителен шик.