Джералд не започна. Вместо това очите му се преобърнаха в орбитите си и откриха жълтеникави белтъци. Езикът му изскочи от устата и издаде пърдящ звук. Струя димяща, оранжево обагрена урина направи дъга от увисналия му член и обля коленете и бедрата й с тръпките на безброй горещи капчици. Джеси нададе дълъг пронизителен писък. Този път не осъзна, че търси опора в белезниците, че ги използува, за да се дръпне колкото е възможно по-далеч от него, като в същото време непохватно свива крака под тялото си.
— Стига, Джералд! Стига, защото ще паднеш от лег… Твърде късно. Дори все още да я чуваше, в което нейният рационален ум се съмняваше, вече бе твърде късно. Гърбът му се огъна, горната половина на тялото му се провеси през долната табла и гравитацията си каза думата. Джералд Бърлингейм, с когото Джеси някога бе яла сладкиши в леглото, се преметна назад с коленете нагоре и главата надолу, като тромаво момче, което се опитва да смае приятелите си но време на свободния час по плуване в басейна на Християнската младежка асоциация. Звукът от срещата на главата му с твърдия дървен под я накара отново да изпищи. Сякаш някой бе спукал огромно яйце в ръба на каменна купа. Тя би дала всичко само да не бе чула този звук.
После настъпи тишина, нарушавана само от далечния вой на дърворезачката. Във въздуха пред разширените очи на Джеси се разпукваше огромна сива роза. Листата й се разгръщаха и разгръщаха, и когато я обгърнаха като прашни крила на огромни безцветни молци и за известно време заличиха всичко останало, единственото ясно усещане, което изпита, беше усещането на благодарност.
2
Тя сякаш се намираше в дълъг студен коридор, изпълнен с бяла мъгла и силно наклонен на една страна, като онези тунели, в които винаги вървят героите на филми от рода на „Кошмар на Елм Стрийт“ и телевизионни предавания като „Зоната на здрача“. Беше гола и студът наистина я пронизваше, като причиняваше болки в мускулите й, особено тези на гърба, врата и раменете.
„Трябва да изляза оттук, защото иначе ще ми стане лошо — помисли си тя. — Вече започвам да изтръпвам от мъглата и изпаренията.
(Макар да знаеше, че не е от мъглата и изпаренията.)
Освен това на Джералд му има нещо. Не помня точно какво беше, но ми се струва, че може да му е лошо.“
(Макар да знаеше, че „лошо“ не е най-точната дума.)
Но странното бе, че една друга част от нея всъщност въобще не искаше да избяга от наклонения мъглив коридор. Тази друга част предполагаше, че за нея би било много по-добре да остане тук. Че ако се махне, ще съжалява. Тъй че тя остана още малко.
Това, което най-накрая отново я раздвижи, беше кучешки лай — изключително грозен, в дълбочина плътен, а в горните регистри раздробен на пискливи отрязъци. Всеки път когато го надаваше, животното сякаш повръщаше остри натрошени стъкла. Беше чувала този лай и преди, макар че сигурно беше по-добре — всъщност доста по-добре, — ако съумееше да не си припомни кога и къде, както и какво се бе случвало тогава.
Но този лай поне я раздвижи — леви, десни, раз, два — и изведнъж тя се досети, че би могла да вижда по-ясно в мъглата, ако отвори очите си, тъй че ги отвори. Не видя никакъв призрачен коридор от „Зоната на здрача“, а главната спалня в тяхната лятна къща на северния бряг на езерото Кашуакамак, в областта, позната като Ноч Бей. Установи, че й е студено поради факта, че е само по бикини, а вратът и раменете я болят, защото е прикована с белезници към страничните стълбове на леглото и тазът й се е смъкнал надолу след припадъка. Никакъв наклонен коридор, никакви мъгливи изпарения. Само кучето беше истинско и лаеше като побъркано. Сега звучеше доста близо до къщата. Ако Джералд го чуеше…
Мисълта за Джералд я накара да трепне, а трепването изпрати по схванатите горни мускули на ръцете й усещането за вихрушка от искри. Тези тръпки се стопяваха напълно някъде при лактите и Джеси осъзна със сантименталното изумление на току-що пробуден човек, че ръцете й от лактите надолу са почти безчувствени, а пръстите и дланите й могат със същия успех да бъдат ръкавици, натъпкани с втвърдено картофено пюре.
„Ще боли“ — помисли си тя и тогава всичко отново се върна в съзнанието й… особено картината с Джералд, който се преобръща с главата надолу зад леглото. Съпругът й е проснат на пода, мъртъв или в безсъзнание, а тя си лежи на леглото и си мисли колко е досадно, че пръстите и китките й са изтръпнали. Докъде може да стигне егоизмът и егоцентризмът й?