„Ако е мъртъв, сам си е виновен“ — каза безпардонният глас. Опита се да прибави още няколко битови мъдрости, но Джеси му затвори устата. В своето полусъзнателно състояние тя имаше по-ясен достъп до дълбоките архиви на паметта си и изведнъж осъзна чий беше този глас — леко носов, завален, винаги готов да избухне в саркастично обагрен смях. Принадлежеше на нейната съквартирантка от колежа, Рут Ниъри. Сега, когато вече знаеше, Джеси откри, че никак не е изненадана. Рут винаги изключително щедро бе раздавала акъл на другите и съветите й често скандализираха нейната деветнадесетгодишна непросветена съквартирантка от Фалмът Форсайд… което несъмнено беше и самият замисъл, или поне част от него. Рут имаше любвеобилно сърце и Джеси никога не се бе съмнявала, че съквартирантката й наистина вярва в шестдесет процента от думите си и наистина е вършила четиридесет процента от нещата, които твърдеше, че е вършила. Що се отнася до сексуалните неща, процентът вероятно бе още по-висок. Рут Ниъри — единствената позната на Джеси жена, която категорично отказваше да бръсне краката и подмишниците си, Рут, която веднъж напълни калъфката за възглавницата на една неприятна надзирателка от общежитието с пяна за баня, ароматизирана с ягодова есенция, Рут, която ходеше на всеки студентски купон и посещаваше всяка студентска експериментална пиеса. „Дори всичко друго да се провали, маце, поне някой готин пич ще се съблече“ — бе казала тя на изумената и очарована Джеси след завръщането си от една студентска постановка, озаглавена „Синът на Ноевия папагал“. — „Не че се случва винаги, но поне в повечето случаи — според мен точно това е целта на пиесите, писани и режисирани от студенти — момчетата и момичетата могат да се събличат и да се натискат открито.“
Не се бе сещала за Рут от години, а сега тя беше в нейното съзнание и предлагаше самородни късчета мъдрост, точно както едно време. Е, защо пък не? Кой можеше да бъде по-квалифициран съветник за умствено обърканите и емоционално разстроените от Рут Ниъри, която от университета в Ню Хампшър бе преминала през три брака, два опита за самоубийство и четири клинични лечения от алкохол и опиати? Добрата стара Рут, просто още един блестящ пример за това как нявгашното Поколение на любовта прави прехода към средната възраст!
— Боже мой, само това ми липсваше: интимни съвети от преизподнята — каза Джеси и ниският й гъгнив глас я уплаши повече от липсата на усещания в ръцете й.
Опита се да придърпа тялото си към възможно най-седящата поза, която бе успяла да постигне точно преди Джералдовия номер с премятането (Дали този ужасен звук от спукано яйце не бе част от нейния сън? Молеше се да е така.), и внезапен взрив от паника помете мислите й за Рут, защото въобще не успя да се помръдне. Усещането за вихрушката от искри отново се спусна по мускулите й, но нищо друго не се случи. Ръцете й просто продължиха да си висят отгоре и малко зад нея, неподвижни и безчувствени като цепеници от кленово дърво. Замаяността в главата й изчезна — тя откриваше, че паниката може да отрезви като нищо всеки смъркач на кокаин — и пулсът й скочи на по-висока предавка, но това бе всичко. Една жива картина от стар исторически текст проблесна за миг зад очите й: група смеещи се хора, застанали в кръг и сочещи с пръсти към центъра, където стои млада жена с тумруци7 около китките и врата. Жената е приведена като старица от някоя приказка и косата се спуска пред лицето й като було на каеща се.
„Тя се казва Благоверната Бърлингейм и изтърпява наказанието си за това, че е наранила мъжа си — помисли си Джеси. — Те наказват Благоверната, защото не могат да хванат истинската виновница за деянието… онази, чийто глас напомня за старата ми съквартирантка от колежа.“
Но дали „наранила“ беше точната дума? Не й ли се струваше, че сега дели спалнята с мъртвец? И не й ли се струваше също, че този край на езерото — с куче или без куче — е абсолютно пуст? Тъй че ако започне да крещи, ще й отвърне само гмурецът? Само той и никой друг?
Най-вече тази мисъл, със странния призвук от „Гарванът“ на Едгар Алън По, накара Джеси внезапно да осъзнае какво става и какво си е навлякла, при което я връхлетя сляп, завладяващ ужас. В продължение на двадесетина секунди (ако я бяха попитали колко е траял този панически пристъп, би отвърнала: поне три минути, по-скоро пет) тя бе напълно в негова власт. Дълбоко в нея все още се крепеше тънка нишка рационално съзнание, но тя беше безпомощна — просто вцепенен зрител, който наблюдава как жената върху леглото се гърчи, косите й се развяват, главата й яростно се мята насам-натам в буйно отрицание, а гърлото й надава дрезгави, уплашени крясъци.