Преустанови ги една дълбока, сковаваща болка в основата на врата й, точно над мястото, от което започваше лявото рамо. Беше мускулен спазъм, доста силен. Джеси отпусна със стон главата си назад върху махагоновите дъски, които оформяха таблата на леглото. Мускулът, който бе стегнала, беше застинал в свито, напрегнато състояние и тя го усещаше твърд като камък. Фактът, че усилието й бе изпратило иглени бодежи по целите ръце от лактите чак до дланите, не означаваше за нея почти нищо повече от тази ужасна болка и тя откри, че облягането назад към таблата само прибавя допълнително натоварване върху пренапрегнатия мускул.
С едно инстинктивно движение, без никаква мисъл, Джеси запъна пети в покривката на леглото, повдигна таза си и се оттласна назад. Лактите й се свиха и напрежението в раменете се облекчи. След миг галопиращите тръпки в мускула й започнаха да стихват. Тя изпусна дъха си в дълга и хриплива въздишка на облекчение.
Вятърът — тя забеляза, че вече е доста силен — се втурна с шепот сред боровете на склона между къщата и езерото. Точно зад кухнята (която се намираше в друга вселена, що се отнася до Джеси), вратата, която двамата с Джералд бяха забравили да дръпнат, хлопаше върху изкорубената си каса — един път, два пъти, три пъти, четири. Това бяха единствените звуци, само те и нищо друго. Кучето бе спряло да лае, поне засега, а дърворезачката бе престанала да ръмжи. Дори гмурецът сякаш бе излязъл в почивка за кафе.
Представата за гмуреца, който излиза в почивка за кафе, може би прави едно-две кръгчета във водоохладителя и бъбри с някои от дамите-гмурци, предизвика в гърлото й синкав, грачещ звук. При не толкова неприятни обстоятелства този звук би могъл да се нарече кискане. Той стопи остатъците от паниката й и я остави все още уплашена, но поне отново овладяла мислите и действията си. Остави я и с неприятен метален вкус върху езика.
„Това е от адреналина, маце, или някой друг секрет от жлезите ти. Тялото ти ги бълва, когато си пуснеш ноктите и тръгнеш да се катериш по стената. Ако някой някога те попита какво е паниката, вече можеш да му кажеш: емоционална дупка, която те оставя с чувството, че си смукал шепа монети.“
Китките й тръпнеха, гъделичкащото усещане се бе разпростряло и в пръстите й. Джеси няколко пъти ги сви и отпусна, потръпвайки при всяко движение. Чуваше слабото подрънкване на белезниците върху креватните стълбове и за момент се замисли дали двамата с Джералд не са били луди — сега това определено изглеждаше така, макар тя да не се съмняваше, че хиляди хора по света играят подобни игри всеки божи ден. Беше чела дори и за такива сексуално освободени духове, които се връзват за шията в дрешниците си и мастурбират, докато притокът на кръв в мозъка им бавно спада към нулата. Подобни новини служеха само за да затвърждават убеждението й, че половият член е за мъжете не толкова дар, колкото проклятие.
Но ако наистина беше само игра (само това и нищо друго), защо Джералд бе сметнал за необходимо да купи истински белезници? Този въпрос май беше доста интересен.
„Може и да е, но не мисля, че точно сега той е най-важният. Ти какво ще кажеш, Джеси?“ — запита Рут Ниъри в главата й. Беше наистина учудващо колко различни линии можеше да следва човешкият ум едновременно. Върху една от тези линии сега тя откри, че се пита какво е станало с Рут, която за последен път бе видяла преди десет години. А поне от три години нямаха никаква връзка. Последният им контакт се бе осъществил с една пощенска картичка, върху която имаше младеж с бродиран червен костюм от кадифе и жабо. Устата на младежа беше отворена и езикът му многозначително се подаваше. Надписът на картичката гласеше: НЯКОЙ ДЕН МОЯТ ПРИНЦ ЩЕ МИ СВИРИ. „Остроумията на Новата ера — спомни си Джеси тогавашната си мисъл. — Викторианците са си имали своя Антъни Тролоп, изгубеното поколение — своя X. Л. Менкен8, а ние се заринахме с мръсни поздравителни картички и лепенки за коли с остроумни надписи като: ТОВА ШОСЕ НАИСТИНА МИ Е БАЩИНИЯ.“
Картичката имаше замацана марка от Аризона и информация, че Рут се е присъединила към някаква лесбийска комуна. Джеси не се бе изненадала кой знае колко от тази вест, дори бе стигнала до заключението, че вероятно нейната стара приятелка, която можеше да бъде толкова неимоверно досадна и толкова изумително, умилително сладка (понякога и двете едновременно), накрая е намерила върху огромното табло на живота отвор, издълбан специално за да пасне на нейната собствена чудато оформена чивийка.
Беше прибрала картичката от Рут в горното ляво чекмедже на бюрото си — там, където държеше какви ли не писма и бележки, на които вероятно никога нямаше да отговори, и оттогава не се бе сещала за старата си съквартирантка, докато не дойде днешният ден: Рут Ниъри, която копнееше да притежава Харли-Дейвидсън — сензацията на деня, — но която никога не бе успявала да се справи и с най-стандартния скоростен лост, дори този на Джесиния стар и кротък „Форд Пинто“; Рут, която често се губеше в двора на Ню Хампшърския университет дори и след тригодишно пребиваване в него; Рут, дето плачеше винаги, когато забравяше, че готви нещо, и го превръщаше във въглен. Последното й се случваше толкова често, че беше истинско чудо как нито веднъж не подпали стаята им или цялото общежитие. Колко странно, че самоувереният безпардонен глас в ума й трябваше да се окаже този на Рут.
8
Американски критик (1880–1956), Известен с атаките си срещу конвенционалните принципи и морал. — Б.пр.