Кучето отново се разлая. Не звучеше по-отблизо, но не беше и по-отдалеч. Стопанинът му не ловеше птици, това бе сигурно; никой ловец не би се захванал с такова кучешко дрънкало. А ако кучето и стопанинът са излезли просто на следобедна разходка, как така вече пет-шест минути лаенето се чува все от едно и също място?
„Защото преди малко ти беше права — прошепна умът й. — Няма никакъв стопанин. — Не беше гласът на Рут, нито пък на Благоверната съпруга Бърлингейм, не беше и този, който тя считаше за собствения си глас (каквото и да означаваше това); беше много млад и много уплашен. И както гласа на Рут, звучеше странно познато. Това е просто едно бездомно псе, което скита навън. То няма да ти помогне, Джеси. Няма да НИ помогне.“
Но тази преценка бе може би твърде мрачна. В края на краищата тя не знаеше със сигурност, че кучето е бездомно, нали? Не знаеше. И отказа да повярва, преди да е узнала.
— Ако не ти харесва, дай ме под съд — произнесе тя с нисък дрезгав глас.
Междувременно въпросът за Джералд оставаше открит. В паниката и последвалата я болка той някак се бе изплъзнал от съзнанието й.
— Джералд? — Гласът й все още бе сипкав и някак чужд. Тя прочисти гърлото си и опита отново: — Джералд!
Нищо. Нула. Абсолютно никакъв отговор.
„Все пак това не означава, че е мъртъв, така че не се панирай, госпожо. И не мисли пак да припадаш.“
Е, хубаво, не се панира, нито пък имаше някакво намерение отново да припада. При все това усети във вътрешностите си някакъв дълбок, завладяващ смут, някакво усещане, което приличаше на ужасна носталгия. Липсата на отговор от Джералд не означаваше, че той е мъртъв, наистина, но в най-добрия случай означаваше, че е в безсъзнание.
„И вероятно мъртъв — прибави Рут Ниъри. — Не че искам да ти развалям настроението, Джес, честно, но не го чуваш да диша, нали? Мисълта ми е, че обикновено човек може да чуе дишането на един припаднал; припадналите вдишват от време на време, при това хъркат и хриптят, нали така?“
— Откъде да знам, мамка му? — простена тя, но това бе глупаво. Знаеше, защото в гимназиалните си години с ентусиазъм бе носила санитарската престилка в Портландската болница и не бе нужно много време, за да разбере съвсем ясно какъв е звукът на мъртвото — никакъв. Рут знаеше всичко за времето, прекарано от Джеси в болницата — което самата Джеси понякога наричаше Годините на подлогите, — но този глас щеше да го знае, дори и Рут да не бе научила нищо, защото този глас не принадлежеше на Рут, той бе нейният собствен глас. Тя непрекъснато трябваше да си припомня този факт, защото гласът имаше някакво чудато самостоятелно звучене.
„Като гласовете, които чуваше тогава — промърмори младият глас. — Гласовете, които чуваше след тъмния ден.“
Ала тя не желаеше да мисли за това. Никога не бе желала. Нямаше ли си вече достатъчно проблеми?
Но гласът на Рут бе прав: припадналите хора — особено припадналите в резултат на доста здравичко бухване по китарата — обикновено наистина хъркаха. Което означаваше…
— Сигурно е мъртъв — каза тя със сипкавия си глас. — Добре де.
Наклони се внимателно наляво, като мислеше за оня мускул в основата на врата от същата страна, който толкова болезнено се бе схванал преди малко. Още не бе достигнала до най-далечната точка, която й позволяваше веригата, държаща дясната й китка, когато съзря една розова дундеста ръка, всъщност само половината — двата последни пръста. Беше дясната, Джеси го разбра по това, че на безимения пръст нямаше брачна халка. Виждаше белите петънца върху ноктите му. Джералд винаги бе проявявал особена грижливост по отношение на ръцете и ноктите си. До този момент всъщност никога не бе осъзнавала колко суетен е бил. Смешно — колко малко неща забелязват хората понякога. Колко малко са забелязали дори когато си мислят, че са видели всичко.