„Сигурно е така, но виж какво, сладуранке: точно сега можеш да спуснеш завесите, защото не искам да виждам нищо повече. Нищо, нищичко повече.“ Ала отказът да вижда бе лукс, на който поне засега не можеше да се отдаде.
Джеси продължи да се придвижва свръхвнимателно, безкрайно грижовна към врата и рамото си, докато накрая се приплъзна толкова наляво, колкото позволяваше веригата. Не беше кой знае колко — най-много още десетина сантиметра, — но ъгълът се увеличи достатъчно, че да види част от бицепса на Джералд, крайче от дясното му рамо и малко от главата му. Не беше сигурна, но й се стори, че вижда капчици кръв в корените на оредяващата му коса. Предполагаше, че поне технически е възможно последното да е просто плод на въображението й. Надяваше се да е така.
— Джералд? — прошепна тя. — Джералд, чуваш ли ме? Моля те, кажи, че ме чуваш.
Никакъв отговор. Никакво помръдване. Тя отново усети носталгичният смут да се надига и напира в нея като кръв от прясна рана.
— Джералд? — прошепна повторно.
„Защо шепнеш? Той е мъртъв. Мъжът, който веднъж ти поднесе като изненада едно неделно пътуване до Аруба — не докъде да е, а до Аруба — и който на една Нова година си закачи на ушите твоите обувки от крокодилска кожа… този мъж е мъртъв. Тъй че за какъв дявол си зашепнала?“
— Джералд! — Този път изкрещя името му. — Джералд, събуди се!
Собственият й крясък за малко да я изпрати в нов пристъп на паника и конвулсии, а най-страшната част не беше продължаващата неспособност на Джералд да се движи или отвръща, най-страшното беше, че паниката все още не я бе напуснала, стоеше си здраво вътре и неумолимо кръжеше в съзнанието й с търпението на хищен звяр, който обикаля около гаснещия огън, стъкнат от жена, изгубена в дебрите на гората, след като се е отдалечила случайно от приятелите си.
„Ти не си изгубена — каза Благоверната Бърлингейм, но Джеси не повярва на този глас. Самообладанието му звучеше фалшиво, разумността му бе някак неистинска. — Знаеш точно къде се намираш.“
Да, знаеше. Намираше се на края на криволичещия, разровен черен път, който се отклоняваше от Бей Лейн на три километра южно оттук. Пътят представляваше килим от червени и жълти листа, по които двамата с Джералд бяха минали на идване и които безмълвно засвидетелствуваха факта, че това отклонение, водещо към Ноч Бей, е било използувано съвсем малко или никак през последните три седмици, в които листата бяха започнали да пожълтяват и после да капят. Този край на езерото бе почти изцяло царство на летовниците и доколкото Джеси знаеше, можеше да се окаже, че пътят не е бил използуван поне от Деня на труда9. До отбивката имаше седем-осем километра — първо но отклонението, а после по Бей Лейн, преди да се стигне до шосе 117, където имаше няколко постоянно обитаеми къщи.
„Аз съм тук съвсем сама, съпругът ми лежи мъртъв на пода, а ръцете ми са приковани към леглото. Мога да крещя до посиняване, но това ни най-малко няма да ми помогне, никой няма да ме чуе. Оня с дърворезачката е най-близкият човек, а той е поне на шест километра оттук. Нищо чудно да е дори на другия бряг на езерото. Кучето може да ме чуе, но то почти със сигурност е бездомно. Джералд е мъртъв и това е ужасно — въобще не съм имала намерение да го убивам, ако това съм направила, — но при него поне всичко приключи сравнително бързо. При мен няма да е бързо. Ако никой в Портланд не се разтревожи за нас, а не виждам защо някой би се разтревожил, поне на първо време…“
Не биваше да мисли по този начин, така пак викаше животното паника. Ако не измъкнеше ума си от този коловоз, скоро щеше да види тъпите му ужасени очи. Не, въобще не биваше да мисли по този начин. Най-мръсното беше, че щом веднъж си започнал, хич не е лесно да спреш.
„А може би точно това заслужаваш — внезапно се обади назидателният трескав глас на Благата Бърлингейм. — Точно това. Защото ти наистина го уби, Джеси. Не се самозалъгвай по този въпрос, защото аз няма да ти позволя. Признавам, че той не беше в много добра форма, признавам също, че рано или късно това щеше да се случи тъй или иначе — един инфаркт в кантората или може би на онази алея по пътя към къщи, някоя вечер, с цигара в ръка, опитва се да я запали, зад него огромен самосвал, който му свири с клаксона да мине вдясно, по дяволите, и да направи път. Но ти не можеше да чакаш за рано или късно, нали? О, не, не и ти, добрата малка Джеси, момиченцето на Том Мъхаут. Ти не можеше просто да си лежиш и да го оставиш да ти бие инжекцията, нали? Супер момиченцето Джеси Бърлингейм заявява: «Никой мъж не може да ме оковава.» Трябваше да го изриташ в корема и в топките, нали? И трябваше да го направиш, когато стрелката на термостата му вече сочеше доста над червената линия. Хайде да не го увъртаме, миличка: ти го уби. Тъй че може би заслужаваш да бъдеш точно тук, прикована към това легло. Може би…“