И това прозрение бе последвано от друго, още по-ясно: че и аз мога да направя същото. Можех да повярвам, че съм сгрешила… но ако успеех да стигна дотам, щях да съсипя живота си. Гласовете щяха да започнат да се връщат — не само твоят, на Тиквичка или на Нора Калигън, но и тези на майка ми, на сестра ми, на момичетата, с които дружах в гимназията, на хората, с които съм се срещала за по десет минути в лекарски кабинети, и един Бог знае колко още други. И сигурно повечето от тях щяха да бъдат плашещи извънземни гласове.
Не можех да понеса това, Рут, защото през двата месеца след трудния си период в къщата край езерото аз си спомних много неща, които бях потискала дълги години. Струва ми се, че най-важният от тези спомени изплува на повърхността между първата и втората операция на ръката ми, когато почти през цялото време бях „на медикаменти“ (това е техническият болничен термин за израза „насмукан до козирката“). Ето какъв беше споменът: през двете години и нещо между деня на затъмнението и рождения ден на брат ми Уил — когато той ме бодна в задника по време на крокета — аз чувах тези гласове почти непрекъснато. Може би бодването на Уил ми подействува като някаква груба, непредвидена терапия. Предполагам, че това е възможно — нали казват, че нашите предци са се научили да готвят след като са опитали от нещата, които горските пожари са оставяли зад себе си? Макар че ако в този ден се е получила някаква щастлива случайна терапия, според мен тя не дойде с бодването, а след него, когато се дръпнах и фраснах Уил по устата, задето го направи… но в момента това не е важно. Важното е, че след този ден на верандата в продължение на две години аз делях пространството в главата си с нещо като шептящ хор — десетки гласове, които присъждаха оценки на всяка моя дума и действие. Някои бяха мили и подкрепящи, но повечето принадлежаха на уплашени хора, объркани хора, хора, които смятаха, че Джеси е едно нищо и никакво малко нищожество, което заслужава всичко лошо, което й се случва, а за всичко хубаво ще трябва да плати двойно. Две години чувах тези гласове, Рут, а когато спряха, ги забравих. Не малко по малко, а изведнъж и изцяло.
Как е възможно подобно нещо? Не зная и, честно казано, малко ме интересува. Предполагам, че щеше да ме интересува, ако промяната бе влошила нещата, но това не стана, напротив — тя ги подобри неизмеримо много. Прекарах двете години между затъмнението и рождения ден в някакво състояние, подобно на фуга — съзнателният ми ум бе разбит на множество спорещи фрагменти, а истинската епифания бе следната: ако оставех милия, приятен Брандън Милърън да надделее, щях да приключа точно там, откъдето бях започнала — на път по булевард „Шизофрения“ към улица „Лудница“. И този път нямам подръка братче, което да проведе една грубовата шокова терапия; този път трябва сама да я извърша, точно както трябваше сама да се измъкна от проклетите белезници на Джералд.
Брандън ме наблюдаваше и се опитваше да прецени резултата от това. което бе казал. Сигурно не успя, защото го каза още веднъж, този път по малко по-различен начин: Трябва да запомниш това, независимо как ти звучи — възможно е да грешиш. И според мен трябва да се примириш с факта, че, тъй или иначе, „никога няма да разбереш със сигурност.“
„Не, няма да се примиря.“
Той повдигна вежди.
„Все още има една чудесна възможност да разбера със сигурност. И ти ще ми помогнеш, Брандън.“
Той отново бе започнал да се усмихва по онзи не твърде приятен начин — който самият Брандън почти не знае, че има в репертоара си, обзалагам се. — онзи, който казва, че „не мож живя с тях, не мож ги застреля“. „Ами? И как ще го направя?“ „Като ме заведеш да видя Джубърт“ — казах.
„А, не — рече той. Това е единственото нещо, което няма да направя — не мога да направя, Джеси.“
Ще ти спестя следващия едночасов разговор, който се състоеше в повтаряне на едно и също нещо, а в един момент се принизи до такива дълбоко интелектулни изказвания като: „Ти си луда, Джес“ и „Стига си се опитвал да ръководиш живота ми, Брандън“. Мислех да му размахам плашилото на пресата — бях почти убедена, че това е нещото, което ще го накара да отстъпи, — но в крайна сметка не се наложи. Трябваше само да се разплача. В известен смисъл се чувствувам невероятно жалка, като пиша това, но от друга страна — не, — от друга страна го смятам просто за още един симптом на това, което не е наред между момците и момите в този конкретен кадрил. Разбираш ли, той повярва, че говоря сериозно, едва когато се разплаках.
За да съкратя поне малко тази дълга история, ще ти напиша само, че той взе телефона, проведе четири-пет бързи разговора и после се върна с новината, че на следващия ден Джубърт ще бъде изправен пред окръжния съд на окръг Къмбърланд за ред второстепенни престъпления — предимно кражби. Каза ми, че ако наистина говоря сериозно — и ако имам шапка с воалетка, — ще ме заведе там. Съгласих се веднага и макар върху лицето на Брандън да бе изписано убеждението, че прави една от най-големите грешки в живота си, все пак той си удържа на думата.