Джеси отново спря и когато се върна към печатането, направи го бавно, загледана през екрана към вчера, когато снощната педя сняг все още представляваше само гладка бяла заплаха в небето. Видя на булеварда сини мигащи светлини, усети как синята лимузина на Брандън намалява скоростта.
Закъсняхме за разпита, защото на I-295, околовръстното шосе на града, имаше преобърнато ремарке. Брандън не го каза, но зная, че се надяваше да стигнем твърде късно и Джубърт вече да е отведен в килията си в дъното на крилото с максимално обезопасените килии на окръжния затвор, но стражата пред вратата на съда ни каза, че разпитът все още не е приключил, макар да е към края си. Когато ми отвори вратата, Брандън се наведе към ухото ми и измърмори: „Спусни си воалетката, Джеси, и не я вдигай.“ Аз я смъкнах, а той ме подхвана през кръста и ме въведе вътре. Съдебната зала…
Спряла да пише, Джеси гледаше през прозореца към тъмнеещия следобед с разширени, сиви и кухи очи. Припомняше си.
38
Съдебната зала е осветена от онези висящи стъклени глобуси, които Джеси свързва с магазинчетата за домашни потреби от младостта си, и е сънлива като класна стая на начално училище в края на зимен ден. Докато пристъпва напред по пътеката между редиците, тя усеща две неща — неслизащата от извивката на кръста й ръка на Брандън и воалетката, която гъделичка бузите й като паяжина. Тези две усещания се съчетават, за да я изпълнят с някакво странно венчално усещане.
Двама адвокати стоят пред съдийската скамейка. Съдията е приведен напред и гледа надолу към вдигнатите им лица. Тримата са потънали в някакъв шептящ професионален разговор. За Джеси те изглеждат като живо превъплъщение на скица от Боз към някой Дикенсов роман. Съдебният пристав стои отляво, до американското знаме. До него секретарката чака края на текущото съдебно обсъждане, от което явно е била изключена. А зад една дълга маса от другата страна на парапета, който разделя залата на една част, определена за зрителите, и друга, принадлежаща на спорещите страни, седи мършава, невъзможно висока фигура, облечена в яркооранжев цял затворнически гащеризон. До нея има мъж с костюм — несъмнено още един адвокат. Човекът в оранжевия гащеризон е сведен над жълт юридически бележник — явно пише нещо.
От милиони километри Джеси чувствува как ръката на Брандън Милърън се притиска по-настойчиво към кръста й, а гласът му промърморва: „Недей по-близо.“ Отделя се от него. Той греши — трябва по-близо. Брандън няма ни най-малка представа какво мисли или чувствува тя, но това няма значение и тя го знае. В момента всичките й гласове са се слели в един — тя се радва на неочаквано единодушие, — а това, което знае, е следното: ако сега не се доближи до него, ако не стигне възможно най-близо, той никога няма да бъде достатъчно далеч. Той винаги ще стои в дрешника или просто отвън до прозореца, или пък скрит под леглото посред нощ, ухилен с бледата си сбръчкана гримаса — тази, която открива златните отблясъци в дъното на устата му.
Тя пристъпва бързо по пътеката към разделителния парапет, а мрежестата тъкан на воалетката докосва бузите й като мънички загрижени пръсти. Чува как Брандън роптае жално, но този звук идва поне от десет светлинни години разстояние. По-близо (но все още на другия континент), един от адвокатите пред скамейката шепне „… чувството, че държавата е безкомпромисна по този въпрос, ваше благородие, и ако само погледнете цитатите ни — най-вече от «Кастонгуей срещу Холис»…“
Още по-близо, и сега съдебният пристав я поглежда с мигновено подозрение, но Джеси повдига воалетката, за да му се усмихне, и той се успокоява. Все още без да откъсва очи от нейните, приставът врътва палец към Джубърт и поклаща лекичко глава — жест, който в изостреното си емоционално и перцептивно състояние тя може да разчете лесно като сензационно заглавие: „Стой по-далеч от тигъра, мадам. Не се приближавай в обсега на ноктите му.“ После той се успокоява още повече, като вижда да я настига Брандън — възможно най-безупречният нежен рицар, — но приставът явно не чува неговото ниско ръмжене: „Спусни си воалетката, Джеси, иначе аз ще го направя, по дяволите!“
Тя не само отказва да послуша думите му, отказва дори да погледне към него. Знае, че заплахата му е празна — той няма да направи сцена в това осветено място и ще стори почти всичко, за да избегне въвличането си в такава, — но дори да е истинска, на Джеси й е все едно. Тя наистина харесва Брандън, но вече са отминали дните, в които е вършила разни неща просто защото този, който ги е казвал, е бил мъж. Само периферно осъзнава, че Брандън й съска, че съдията още се съвещава със защитника и окръжния прокурор, че съдебният пристав се е отпуснал назад в своята полузапетая със сънено и унесено лице. Нейното собствено лице е застинало в онази приятна усмивка, с която бе обезоръжила пристава, но сърцето бие бясно в гърдите й. Сега тя е стигнала на две крачки от парапета — две малки крачки — и вижда, че се е излъгала за това, което прави Джубърт. В крайна сметка се оказва, че той не пише. Той рисува. Рисунката му представлява мъж с щръкнал пенис, голям приблизително колкото бейзболна бухалка. Рисуваният мъж се е навел напред и сам си прави фелацио. Тя различава картината съвсем ясно, но все още вижда само малък блед отрязък от бузата на художника и влажните кичури коса, които висят край нея.