— Джеси, ти не можеш… — започва Брандън и я сграбчва за ръката.
Тя се измъква, без да погледне назад — сега цялото й внимание е съсредоточено върху Джубърт.
— Хей! — шепне му тя като суфльор. — Хей, ти!
Нищо, поне засега. Обзема я усещане за нереалност. Възможно ли е тя да прави това? Възможно ли е наистина? И всъщност прави ли го? Като че ли никой не я забелязва, абсолютно никой.
— Хей! Задник! — Сега по-силно, сърдито — все още шепнешком, но не съвсем. — Пссст! Пссст! Хей, на теб говоря!
Сега съдията вдига поглед и се смръщва, тъй че тя, изглежда, все пак привлича нечие внимание. Брандън изпъшква отчаяно и стисва с ръка рамото й. Ако се опита да я дръпне назад по пътеката, тя ще го отблъсне, дори ако трябва да разкъса горната половина на роклята си, но Брандън сигурно знае това, защото я заставя само да седне на празната пейка точно зад масата на защитата (всички пейки са празни, това на практика е закрит разпит), и в този момент Реймънд Акндрю Джубърт най-накрая се обръща.
Уродливото му астероидно лице с подпухнали, издадени напред устни, с острие на нож за нос и изпъкнала луковица за чело, е напълно безизразно, напълно равнодушно… но то е онова лице, тя го разпознава незабавно — и мощното чувство, което я изпълва, не е предимно ужас. Предимно е облекчение. Сетне най-неочаквано лицето на Джубърт просветва. Руменина обагря тесните му страни като обрив, а обрамчените в червено очи придобиват зловещ блясък, който тя вече е виждала. Сега те се взират в нея така, както се взираха в (същата край езерото Кашуакамак — с екзалтирания захлас на неизлечимо луд), а тя стои прикована и хипнотизирана, разбрала от ужасния прилив в очите му, че той я е разпознал.
— Господин Милърън? — пита остро съдията от някаква друга вселена. — Господин Милърън, бихте ли ми казали какво правите тук и коя е тази жена?
Реймънд Андрю Джубърт изчезва — това е космическият каубой, призракът на любовта. Свръхголемите му устни отново се сбръчкват назад и разкриват зъбите му — потъмнелите, противни и чапълно подходящи за диво животно зъби. Тя вижда златните отблясъци като хищни очи в дъното на пещера. И бавно, о, колко бавно, кошмарът оживява и се раздвижва, бавно започва да вдига идиотски дългите си оранжеви ръце.
— Господин Милърън, моля елате при скамейката с вашата неканена гостенка, и то незабавно!
Приставът, стреснат от камшичния тон на този глас, изскача от замаяното си състояние. Секретарката се оглежда, Джеси смята, че Брандън я хваща за ръка с намерението да я застави да се подчини на съдийската заповед, но не е сигурна в това и при всички случаи то няма значение, защото тя не може да се помръдне — все едно е забита до кръста в цимент. Отново е дошло затъмнението, разбира се — тоталното, окончателно затъмнение. След всички тези години звездите отново блестят посред бял ден. Блестят вътре в главата й.
Тя стои там и наблюдава как ухиленото същество в оранжевия гащеризон вдига изкривените си ръце и все още не отделя от нея своя мътен, зачервен и втренчен поглед. То започва да вдига ръцете си, докато дългите му тесни пръсти не застиват във въздуха на около педя от двете бледи уши. Мимикрията е ужасяващо ефективна: тя почти вижда креватните стълбове, когато съществото в оранжевия гащеризон най-напред завърта тези разкривени, дългопръсти ръце… а после ги разклаща напред-назад, сякаш нещо ги спира да се движат, но само то и жената с вдигнатата воалетка могат да видят какво. Гласът, който идва от ухилената му уста, рязко контрастира с грубото свръхразвитие на лицето — писклив, хленчещ глас, глас на лудо дете.