Не знаеше как, затова сведе очи… и видя нещо, което въобще не й хареса. Джералдовият вариант на господин Щастливец ни най-малко не бе оклюмал. Явно господин Щастливец не бе чул за промяната в плановете.
— Джералд, аз просто не съм…
— …в настроение? Е, това е страхотна забележка, не мислиш ли? Взех си цял свободен ден. А ако останем за през нощта, значи и сутринта ще ми бъде свободна. — Той се замисли над това за миг, после повтори: — Каза, че ти изглеждало забавно.
Тя започна да прехвърля извиненията си както уморен стар комарджия картите си („Да, но сега имам главоболие“; „Да, но сега са ме нападнали онези наистина гадни спазми преди менструация“; „Да, но аз съм жена и следователно ми се полага да променям мнението си“; „Да, но сега, когато действително сме тук, откъснати от света, ти ме плашиш, лошо, красиво, зверско мъжище такова!“), припомняйки си лъжите, които подхранваха заблудите или егото му (те често бяха взаимозаменяеми), но преди да успее да извади някоя карта, която и да е, новият глас отново проговори. За първи път прозвуча наяве и Джеси с изумление откри, че във въздуха тонът му е същият като в главата й — силен, сух, решителен, овладян.
При това изненадващо познат.
— Прав си. Предполагам, че наистина съм го казала, но истински забавното беше да избягаме заедно, както правехме преди името ти да увисне на табелка върху вратата редом с тези на останалите важни клечки. Мислех си, че можем малко да поразклатим пружините, после да поседим на брега и да помълчим. А след залез да поиграем на скрабъл5. Това подсъдно ли е, Джералд? Как мислиш? Кажи ми, защото наистина искам да зная.
— Но ти каза…
Вече пет минути му обясняваше по различни начини, че иска да я освободи от тези проклети белезници, а той все още не го бе сторил. Нетърпението й преля в ярост.
— Боже мой, Джералд, не ми е интересно почти от самото начало и ако не беше такъв дръвник, щеше да си го разбрал!
— Ах, този твой език! Твоят прекрасен саркастичен език. Понякога ми писва от него…
— Джералд, когато наистина си наумиш нещо, изобщо не разбираш от дума. И кой е виновен за това?
— Не ми харесваш такава, Джеси. Когато си такава, никак не ми харесваш.
Нещата се движеха от зле през по-зле към ужасно, но най-страшното беше бързината, с която ставаше всичко. Изведнъж тя се почувствува много уморена, а в главата й зазвуча един стих от стара песен на Пол Саймън: „Не искам и частица от тази луда любов.“ („Точно така, Пол. Може да си дребосък, но не си тъпак.“)
— Зная, че не ти харесвам. И това е чудесно, защото точно сега въпросът е в тези белезници, не в това колко ти харесвам или не ти харесвам, когато ти казвам, че съм си променила мнението за нещо. Искам да ми махнеш тези белезници. Чуваш ли ме?
Не! — осъзна тя с надигащо се изумление. Наистина не я чуваше. Джералд все още беше с няколко крачки назад.
— Толкова си непоследователна, толкова гадно саркастична си. Обичам те, Джес, но мразя тази твоя гадна уста. Винаги съм я мразил. — Той прокара длан по нацупените си розови устни, после я погледна тъжно — клетият, обиден Джералд, наказан с жена, която го води вдън горите, а после отказва да изпълни сексуалните си задължения. Клетият, обиден Джералд, който не дава никакъв признак, че ще вземе ключовете за белезниците от тоалетката до вратата за банята.
Тя, образно казано, му обърна гръб, а в това време раздразнението й вече бе преминало в нещо друго. Беше се превърнало в смесица от гняв и страх, каквито си спомняше, че бе изпитвала и един друг път. Когато беше на дванадесет години, брат й Уил я бодна с пръст в дупето на един рожден ден. Всичките й приятели видяха и се смяха. „Ххаа-ххаа, майтапче, госпожо, налии!“ Но за нея не беше майтап.
Уил се смя най-силно от всички, толкова силно, че се бе превил одве, опрял ръце на коленете си, с провиснала пред лицето коса. Това бе станало една-две години след нашествието на „Бийтълс“, „Стоунс“, „Сърчърс“ и така нататък и Уил имаше доста коса за провесване. Явно тя му бе попречила да види Джеси, защото не бе разбрал колко се е ядосала… а при нормални обстоятелства доста добре схващаше обратите в нейните настроения и реакции. Той продължи да се смее до момента, в който пяната на нейния гняв я изпълни до такава степен, че тя просто трябваше да направи нещо, за да не експлодира. Така че сви малкия си юмрук и когато любимият й брат най-накрая вдигна глава, за да я погледне, стовари едно кроше в устата му. Ударът го претърколи като кегла за боулинг и той наистина рева много.