По-късно тя се опита да убеди себе си, че той е плакал повече от изненада, отколкото от болка, но дори на дванадесетгодишната си възраст бе разбрала, че не е така. Беше го наранила, при това доста. Долната му устна бе цепната на едно място, горната на две — въобще хубаво го беше подредила. А защо? Защото бе направил нещо глупаво? Но тогава той бе само на девет, а на тази възраст всички деца са глупави. Не, не беше заради глупостта му. Беше заради страха й — страха, че ако не направи нищо с онази отвратителна зелена пяна от гняв и смущение, тя ще
(угаси слънцето)
взриви самата нея. В този ден за първи път се сблъска с истината, която бе следната: вътре в нея имаше кладенец, водата в този кладенец беше отровена и когато я бодна отзад, Уилям всъщност спусна вътре кофа, която излезе на повърхността, пълна с мръсна пяна. Тя го намрази за това и, изглежда, именно омразата я накара да го удари. Това скрито нещо я уплаши. Сега, след толкова години, откриваше, че все още я плаши… но и все още я вбесява.
„Няма да угасиш слънцето — помисли си тя без ни най-малка представа какво означава това. — Проклет да си, ако го направиш.“
— Не искам да споря по „тънките подробности“, Джералд. Просто вземи ключовете за тези шибани железа и ме отключи!
И тогава той каза нещо, което толкова я изуми, че в началото не можа да го проумее.
— Ами ако не те отключа?
Най-напред отчете промяната в тона му. Той обикновено говореше с рязък, грубоват и прям глас, който заявяваше: „Аз съм шефът тук и всички имаме късмет, че е така, нали?“. А този сега бе нисък, мъркащ и непознат. Пламъчетата се бяха върнали в очите му — онези горещи малки пламъчета, които едно време я разпалваха като цял сноп факли. Не можеше да ги види много добре — очите му се бяха свили в пухкави цепнатинки зад златните рамки на очилата му, — но бяха там. Там бяха.
А после — този странен вариант на господин Щастливец… Господин Щастливец не бе оклюмал ни най-малко. Всъщност май не помнеше някога да е изглеждал по-щръкнал… но това вероятно беше просто плод на въображението й.
„Така ли мислиш, маце? Аз не.“
Тя обработи цялата тази информация, преди най-сетне да се върне към последното нещо, което той бе казал — към този изумителен въпрос: „Ами ако не те отключа?“ Нарочно пренебрегна тона, за да се спре на значението на думите, и когато успя да вникне напълно в него, усети как яростта и страхът й изскрибуцват с едно деление нагоре. Някъде вътре в нея онази кофа се спускаше по своя път, за да загребе нов кален товар — тинеста вода, пълна с микроби, отровни почти колкото блатни змии.
Кухненската врата изхлопа в касата, кучето отново се разлая в гората. Този път звукът идваше съвсем отблизо — продран и отчаян. Ако слуша подобен звук твърде дълго, човек получава мигрена.
— Слушай, Джералд — чу тя да казва новият й силен глас. Съзнаваше, че този глас би могъл да избере по-добро време, за да наруши мълчанието си (в крайна сметка тя се намираше на пустия северен бряг на езерото Кашуакамак, прикована към леглото и обута само в едни доста оскъдни найлонови бикини), но все пак откриваше, че му се възхищава. Почти против волята си откриваше, че му се възхищава. — Слушаш ли ме вече? Зная, че напоследък не ти се случва често да слушаш, когато говоря, но този път е наистина важно да ме чуеш. Е… слушаш ли най-после?
Той бе коленичил върху леглото и я гледаше така, сякаш тя беше някакъв непознат досега вид насекомо. Бузите му, върху които в сложни мрежи се гърчеха и сплитаха тънки алени нишки (тя ги наричаше Джералдовите алкохолни отпечатъци), се бяха налели почти до мораво. Морав сноп прекосяваше и челото му. Беше толкова тъмен и така ясно очертан, че приличаше на родилно петно.
— Да — измърка той и отговорът прозвуча като „дха-ах“. — Слушам, Джеси, разбира се, че те слушам.
— Добре. Тогава ще идеш до шкафа и ще вземеш ключовете. Ще отключиш това. — Тя издрънча с дясната си китка върху таблата на леглото. — А после това. — Тя издрънча по същия начин с лявата си китка. — Ако го направиш веднага, можем да си устроим един малък, нормален, безболезнен секс с взаимен оргазъм, а после да се върнем всеки към своя нормален, безболезнен живот в Портланд.
„Безсмислен — помисли си тя. — Пропусна да го кажеш. Нормален, безболезнен, безсмислен живот в Портланд.“ Може да беше така, а може би тя просто леко драматизираше (откриваше, че човек е склонен към подобни неща, когато е заключен с белезници), но във всеки случай бе пропуснала да го отбележи. Това предполагаше, че новият безпардонен глас все пак не е толкова нетактичен. Тогава го чу отново и сякаш за да опровергае предишното становище, той — който беше неин глас все пак — започна да се извисява и да тупти с неоспоримите пулсации на гнева.