— Но ако продължаваш да се помайваш и да ме дразниш, оттук ще отида направо при сестра ми, ще разбера кой е уредил нейния развод и ще му се обадя. Не се шегувам. Не желая да участвувам в тази игра!
Сега започна да става нещо наистина невероятно, нещо, което не би допуснала дори като възможност едно на един милион: гримасата му изплуваше отново. Разполагаше се като подводница, която най-накрая е стигнала до свой води след дълго и опасно пътуване. Но не това беше наистина невероятното. Наистина невероятното беше, че с тази гримаса той вече не приличаше на безобидния слабоумен Джералд. Сега приличаше на опасен луд.
Ръката му отново се протегна, погали лявата й гърда, после я стисна болезнено. Завърши това неприятно действие, като ощипа зърното й — нещо, което не бе правил никога досега.
— Ох, Джералд! Боли!
Той кимна тържествено и одобрително, което доста странно се съчета с ужасната му гримаса.
— Много добре, Джеси. Имам предвид всичко. Можеш да станеш актриса. Или момиче на повикване. От най-високо платените. — Той се поколеба, после прибави: — Това трябва да се приеме като комплимент.
— За какво говориш, по дяволите? — Само дето беше напълно убедена, че знае за какво. Сега вече наистина се уплаши. Нещо злокобно беше увиснало в спалнята — въртеше се наоколо като черен пумпал.
Но освен това бе все още ядосана — толкова ядосана, колкото в деня, когато Уил я бодна с пръст отзад. Джералд само се изсмя.
— За какво говоря? За една бройка ти бях повярвал. Ето за какво говоря. — Той отпусна ръка върху дясното й бедро. Когато проговори отново, гласът му беше бодър и странно делови. — Е, искаш ли да ги разтвориш сама, или аз да го направя? Това също ли е част от играта?
— Пусни ме да стана!
— Да… после. — Другата му ръка също се протегна. Този път ощипа дясната й гърда, при това толкова силно, че по цялата и страна чак до хълбока нервите й пламнаха в малки бели искрици. — Хайде сега, разтвори тези прекрасни крака, горда ми красавице!
Тя го погледна по-внимателно и видя нещо ужасно: той знаеше. Знаеше, че тя не се шегува и че наистина не иска да продължава тази игра. Знаеше, но бе решил да не разбира, че знае. Способен ли е човек на подобно нещо?
„Без съмнение — обади се безпардонният глас. — Ако си една от едрите риби в най-голямата дружествена адвокатска фирма между Бостън и Монреал, би трябвало да можеш да разбираш каквото желаеш да разбираш и да не разбираш каквото не желаеш да разбираш. Струва ми се, че си в голяма беда, миличка. От онези беди, с които приключват брачните връзки. По-добре стисни зъби и затвори очи, защото мисля, че те чака зверска инжекция.“
Гримасата. Тази грозна, подлярска гримаса.
„Прави се, че не разбира. И го прави толкова старателно, че би могъл да мине успешно през детектор на лъжата.“ „Мислех, че е част от играта — така щеше да й каже, ококорен и преливащ от огорчение. — Наистина така мислех.“ И ако тя продължаваше да го преследва упорито с гнева си, накрая щеше да прибегне до най-старата защита на всички тях… щеше да се шмугне в нея като гущер в скална пукнатина. „Приятно ти беше. Знаеш, че ти беше приятно. Защо не си признаеш?“
Прави се, че не разбира. Знае, но въпреки това възнамерява да продължи. Беше я приковал към това легло, беше го направил с нейна помощ, а сега, о, мамка му, хайде да не го усукваме, сега смяташе да я изнасили, наистина да я изнасили, докато в това време вратата хлопа, кучето лае, дърворезачката ръмжи, а гмурецът извива глас в писъци някъде при езерото. Наистина смяташе да го направи. Даа, мойто момче, давай, не си имал гадже досега, а сега имаш гадже, което подскача под тебе като пуканка върху горещ тиган. А ако наистина отидеше при Мади след това упражнение по унижение, той щеше все така упорито да настоява, че изнасилването е било последното нещо, което би му хрумнало.
Той постави розовите си ръце върху бедрата й и започна да ги разтваря. Тя не се възпротиви много — за момента поне беше прекалено ужасена и изумена от това, което ставаше, за да оказва силна съпротива.
„И това е най-правилното поведение — обади се по-познатият глас в нея. — Просто си кротувай и го остави да ти бие инжекцията. Какво толкова в края на краищата? Правил го е вече поне хиляда пъти и още си жива и здрава. Ако случайно си забравила, доста време мина откакто беше невинна девица.“
А какво би станало, ако не послуша съвета на този глас? Каква беше алтернативата?
Като отговор на този въпрос в съзнанието й изникна ужасна картина. Видя се как дава показания в съда по бракоразводните дела. Не знаеше дали в Мейн все още съществуват такива съдилища, но това ни най-малко не замъгли яснотата на картината. Видя се облечена в своя консервативен розов костюм от магазина на Дона Карън, а отдолу с копринената си блуза в прасковен цвят. Прибрала чинно коленете и глезените си. Малката й чанта-плик, онази бялата, лежи в скута й. Представи си как отговаря на един съдия, който прилича на покойния Хари Рийзънър6: да, тя наистина е придружила Джералд в лятната къща по своя собствена воля, да, тя по своя воля го е оставила да я прикове като добиче за леглото с два чифта белезници марка „Крайг“ и да, всъщност те и преди това са си правили подобни игри, макар никога в къщата край езерото.