Да, господин съдия, да.
Да, да, да.
Джералд продължаваше да разтваря краката й, а Джеси се чу да обяснява на съдията, който приличаше на Хари Рийзънър, как бяха започнали с копринени шалове, а после тя позволи играта да продължи, като премине от шалове към въжета и накрая към белезници, макар че бързо й писна от всичко това. Отврати се от него. Всъщност толкова се отврати, че позволи на Джералд да я докара до езерото Кашуакамак, на сто тридесет и три километра от Портланд, в средата на тази октомврийска седмица, толкова се погнуси от факта, че му е позволила да я окове отново като куче, толкова се отегчи от цялата история, че не остави върху себе си нищо освен найлоновите бикини, през които почти можеше да се прочете страницата с обявите на „Ню Йорк Таймс“. Съдията щеше да повярва на всичко това и щеше да изпита към нея най-дълбоко съчувствие. Разбира се. Кой не би изпитал? Тя виждаше съвсем ясно как стои на свидетелското място и казва: „И така, лежах си аз на леглото, прикована с белезници към страничните му стълбове, като върху себе си нямах абсолютно нищо, освен бикини и една усмивка, но в последната минута промених плановете си, което Джералд разбра, и ето защо това беше изнасилване.“
О, да, това щеше да свърши работа. Как не! Сто процента.
Тя се измъкна от тази ужасяваща картина и видя, че Джералд дърпа надолу бикините й. Бе коленичил между краката й, а изключително съсредоточеното изражение, което бе изписано върху лицето му, би изкушило човек да си помисли, че той възнамерява да оправя не отегчената си съпруга, а оценка на държавния си изпит. От средата на пълната му горна устна до брадичката му се точеше дълга бяла лига.
„Дай му да го направи, Джеси, дай му да ти бие инжекцията. Знаеш, че онова нещо в топките му е виновно за тази лудост. То подлудява всички. Когато се отърве от него, отново ще можеш да му поговориш. Ще можеш да се справиш с мъжа си. Така че не вдигай врява — просто си кротувай и го изчакай да облекчи организма си.“
Умен съвет и тя предполагаше, че би се възползувала от него, ако не беше онова ново присъствие вътре в нея. Този безименен пришълец определено смяташе, че обичайният съветник на Джеси — гласът, който през годините тя бе започнала да нарича Благоверната съпруга Бърлингейм — беше мижитурка от най-долен тип. Въпреки това Джеси вероятно щеше да остави всичко на самотек, но в един момент се случиха две неща едновременно. Първото беше осъзнаването, че макар китките й да бяха приковани към креватните стълбове, краката й оставаха свободни. И точно когато осъзна това, лигата на Джералд се спусна от брадата му. Провисна надолу, проточи се, после падна върху корема й, точно над пъпа. Нещо в тази ситуация й беше познато и изведнъж я завладя ужасяващо силното усещане, че вече е преживявала подобен момент. В стаята сякаш притъмня, като че някой бе заменил прозорците, през които проникваше дневната светлина, с парчета опушено стъкло.
„Това е спермата му — помисли си тя, макар да знаеше съвършено ясно, че не е. — Това е проклетата му сперма.“
Реакцията й беше насочена не толкова към Джералд, колкото към онова омразно усещане, което се надигна мощно от дълбините на съзнанието й. В определен смисъл тя реагира без въобще да разсъждава, просто с инстинктивната, паническа погнуса на жена, която осъзнава, че пърхащото, заплетено в косите й нещо, е прилеп.
Сви краката си, при което дясното й коляно едва не закачи издадената му брадичка, а после отново ги тласна напред като бутала. Стъпалото на десния й крак се вряза дълбоко в корема му, а петата на левия се стовари върху твърдата основа на члена и върху топките му, които висяха отдолу като бледи, едва узрели плодове.
Джералд се олюля назад, задникът му се отпусна върху пълните му, неокосмени прасци. Отметна глава нагоре към светлината и нашарения от слънчевите зайчета таван и нададе висок, хриптящ писък. Гмурецът от езерото отново изкряска в злокобен контрапункт; за Джеси това прозвуча като съчувствено послание от един мъжкар към друг.