Очите на Джералд вече не бяха присвити; нито пък пламтяха. Бяха облещени и сини като безоблачното небе в този ден (мисълта, че ще може да види това небе над опустялото есенно езеро, бе изиграла решаващата роля, когато Джералд се бе обадил от кантората, за да й каже, че е отложил един ангажимент, така че, ако тя желае, биха могли да отидат до лятната къща поне за този ден, а защо не и за през нощта) и изразяваха такава агонизираща свирепост, че тя не можеше да ги гледа. Две жили се бяха опнали отстрани на врата му. „Не съм виждала тези жили от онова дъждовно лято, когато той спря да се занимава с градинарство“ — помисли си Джеси.
Писъкът му започна да стихва. Сякаш някой му намаляваше звука със специално дистанционно управление. Не беше така, естествено, той бе пищял необикновено продължително, може би почти тридесет секунди, и просто дъхът му привършваше. „Сигурно съм го ударила доста зле“ — помисли си тя. Червените петна по бузите и снопът върху челото му започваха да стават морави.
„И ти го направи! — извика изуменият глас на Благоверната. — Наистина, наистина го направи!“
„Аха, страхотно попадение, нали!“ — отбеляза новият глас.
„Ти изрита своя съпруг в топките! — кресна Благоверната. — Какво, за Бога, ти дава правото да извършиш подобно нещо? Какво ти дава правото дори да се шегуваш с това?“
Тя знаеше отговора на последния въпрос или поне така си мислеше: беше го направила, защото нейният съпруг възнамеряваше да я изнасили, а после да представи това като недоразумение в една по същество хармонична брачна двойка, която е играла безобидна сексуална игра. „Играта е виновна — щеше да каже той и да свие рамене. — Играта, не аз. Ако не искаш, Джес, повече няма да я играем.“ И щеше да знае, разбира се, че никога не ще може да предложи нещо, което би я накарало отново да вдигне ръце за белезниците. Не, той знаеше, че това ще му е за последно, и бе решил да получи максималното.
Черното нещо, което бе доловила в стаята, се бе изскубнало от контрол, точно както тя се страхуваше. Джералд като че все още пищеше, макар от свитите му агонизиращи устни да не излизаше никакъв звук (или поне тя не чуваше такъв). Лицето му бе до такава степен налято с кръв, че на места изглеждаше почти черно. Тя виждаше как югуларната му вена — или пък сънната му артерия, ако това имаше значение в подобен момент — пулсира яростно под грижливо избръснатата кожа на шията му. Която и да беше, тя като че всеки момент щеше да се пръсне и Джеси усети как я пронизва някакъв отвратителен, разтърсващ ужас.
— Джералд? — Гласът й прозвуча изтънял и несигурен, глас на момиче, което е счупило някаква скъпа вещ на рождения ден на приятелката си. — Джералд, добре ли си?
Глупав въпрос, разбира се, невероятно глупав, но беше много по-лесно да зададе него, отколкото онези, които наистина се въртяха в ума й: Джералд, колко зле ей ударен? Джералд, да не умреш?
„Разбира се, че няма да умре — каза нервно Благоверната. — Ти го удари лошо, наистина го удари лошо и трябва да съжаляваш, но той няма да умре. Никой тук няма да умре.“
Свитите сгърчени устни на Джералд продължиха да треперят беззвучно, но той не отговори на въпроса й. Едната му ръка бе слязла върху корема, с другата държеше смазаните си топки. Сега двете заедно се вдигнаха бавно и легнаха точно над лявата му гръд. Отпуснаха се като двойка дундести розови птици, твърде уморени да продължат полета си. Джеси видя как очертанията на едно босо стъпало — нейното босо стъпало — се надигат от закръгления корем на съпруга й. Обвинително червено на фона на розовата му плът.
Той изпускаше дъха си или поне се опитваше, при което от устата му излизаше гъста мъгла с миризма на гниещ лук. „Това е резервният дъх — помисли си тя. — Най-долните десет процента от белите дробове са предназначени за резервния дъх, нали така ни учеха по биология в гимназията? Да, май че така беше. Резервният дъх, прословутото последно вдишване на удавници и задушени. Щом го изпуснеш, или припадаш, или…“
— Джералд! — тросна се тя и почти му се скара. — Джералд, дишай!
Очите му изскочиха от орбитите си като стъклени топчета в буца пластелин и той наистина успя да си поеме една единствена глътчица въздух. Употреби я, за да й каже последната си дума — този мъж, който често й бе изглеждал целия изтъкан от думи.
— …сърце…
И това бе всичко.
— Джералд! — Сега гласът й бе не само троснат, а и шокиран, като глас на застаряла и неомъжена училищна директорка, която е хванала второкласничка кокетка да си вдига полата, за да покаже на момчетата от класа зайчетата върху гащичките си. — Джералд, престани с тези глупости и започни да дишаш, по дяволите!