— Тогава какво искаш?
— Искам той да ме обича.
Тя не каза нищо. Доколкото й бе известно, Питър не обичаше никого.
Ендър не каза нищо повече. Просто продължи да си лежи на сала. Без да помръдва.
По тялото на Валънтайн се стичаха струйки влага, с настъпването на здрача комарите закръжиха по-свирепо из въздуха, тя реши да се гмурне за последен път, а после започна да тласка сала към брега. Ендър с нищо не показа, че разбира какво става, но нервното му дишане й подсказваше, че не е заспал. Когато стигнаха до брега, тя се покатери на кея и каза:
— Аз те обичам, Ендър. Повече от всякога. Каквото и решение да вземеш.
Той не отговори. Тя се съмняваше, че Ендър не й вярва. Валънтайн тръгна към хълма, изпълнена с люта ярост към онези, които я накараха да се държи с Ендър по този начин. Защото в края на краищата тя бе постъпила точно така, както бяха поискали от нея. Тя бе увещавала Ендър да се върне към учебните си занятия и той никога нямаше да й го прости.
Ендър влезе в стаята, все още мокър от последното гмуркане. Отвън бе тъмно, в стаята също. Граф го очакваше.
— Заминаваме ли?
— Щом искаш — отвърна Граф.
— Кога?
— Веднага щом си готов.
Ендър взе душ и се облече. Най-сетне се бе научил кога може да съчетае една цивилна дреха с друга, но все още не се чувстваше добре без униформа и боен костюм. Повече никога няма да нося боен костюм — помисли си той. Това бе играта на Военното училище, а аз привърших завинаги с него. Той чу как щурчетата пеят необуздано весело в гората, недалеч се разнесе шум от кола, която се приближаваше бавно по чакъла.
Какво още трябва да вземе със себе си? Бе прочел няколко книги от библиотеката, но те принадлежаха на къщата и той не можеше да ги вземе. Единственото нещо, което притежаваше, бе построеният от него сал. Той също щеше да остане тук.
В стаята, в която го чакаше Граф, бе светло. Той също се бе преоблякъл. Беше отново с униформа.
Седнаха мълчаливо на задната седалка на колата и потеглиха по черни пътища, за да пристигнат в задната част на летището.
— Навремето, когато населението все още нарастваше — заговори Граф, — наоколо имаше само гори и ферми. Това тук е вододелна зона. При обилни валежи реките прииждат, а в този район има и много подводни реки. Земята е жива чак до сърцевината си. Ние, хората, живеем само по повърхността й, като бръмбарите, които живеят по нечистата пяна покрай брега.
Ендър продължаваше да мълчи.
— Обучаваме нашите командири по тази програма, защото именно тя е най-подходяща. Командирите трябва да разсъждават съсредоточено, не бива да се разсейват. Ето защо ги изолираме. Искам да кажа ето защо ви изолираме. Държим ви отделно от хората и един от друг. И резултатите са добри. Но когато изобщо не се срещаш с хора, когато изобщо не познаваш планетата Земя, когато живееш ограден от метални стени, които не пропускат студа на космоса, много лесно можеш да забравиш защо си заслужава да бъде спасена Земята. Защо светът на хората заслужава високата цена, която плащате.
Значи ето защо ме доведе тук, помисли си Ендър. Макар че толкова много бързаше. Значи ето защо взе три месеца отпуск, за да ме накараш да обикна Земята. Е, добре, успя! Всичките ти хитрости успяха. Включително и Валънтайн — тя бе една от хитростите ти за да ме накара да запомня, че не отивам в Командирското училище заради себе си. Е, добре, запомних го.
— Можех да използвам Валънтайн — продължи Граф — и ти можеше да ме намразиш заради това, Ендър, но запомни добре — срещата ви беше щастлива само защото онова, което съществува между вас двамата, е истинско и само то е от значение. Между човешките създания съществуват милиарди подобни връзки. И ти ще се биеш именно за тяхното оцеляване.
Ендър извърна лице към прозореца и се загледа как хеликоптерите и дирижаблите се снижават или набират височина.
До космодрума на МФ в Погребания град отидоха с хеликоптер. Тази местност бе официално наречена на един покоен Хегемон, но всички я наричаха Погребания град, заради клетия градец, който бе засипан, за да бъдат изградени отгоре му подстъпите към обширните острови от стомана и бетон, осеяли Памлико Саунд. Все още се срещаха водни птици, които пърхаха грациозно в солената вода, над която, сякаш за да пият, се привеждаха обрасли с мъх дървета. Започна да ръми и бетонът стана черен и хлъзгав.
Граф го поведе сред лабиринт от пропусквателни пунктове. За пропуск им служеше малко пластмасово топче, което Граф носеше. Той го пускаше в едни улейчета и вратите се отваряха, а хората скачаха на крака и поздравяваха, после улейчетата връщаха топчето и Граф продължаваше нататък. Ендър забеляза, че в началото всички гледаха Граф, но колкото повече навлизаха в космодрума, толкова по-често започнаха да гледат него. Първоначално забелязваха човека с високия ранг, но по-късно, когато всички, при които влизаха, имаха висок ранг, те се интересуваха само от него.