Когато усъвършенства играта с един изтребител, му позволиха да поеме ескадрила от четири изтребителя. Той даваше заповеди на симулираните пилоти на четирите изтребителя, но вместо само да изпълнява указанията на компютъра, вече можеше сам да определя тактиката, да решава коя от целите е по-важна и да дава съответните команди на ескадрилата. Винаги можеше да поеме за кратко време лично командването на единия от изтребителите и в началото го правеше много често. В тези случаи другите три изтребителя биваха не след дълго време унищожавани и тъй като играта ставаше все по-напрегната и по-напрегната, той трябваше да отделя все повче и повече време за командването на ескадрилата. И тогава побеждаваше все по-често и по-често. И когато се навърши една година от идването му в Командирското училище, той бе усвоил управлението на симулатора на всичките му петнайсет нива — от управлението на отделен изтребител, до командването на флота. Отдавна бе осъзнал, че онова, което представляваше бойната зала за Военното училище, същото представляваше и симулаторът за Командирското училище. Учебните занятия бяха полезни, но истинското обучение бе играта. От време на време се отбиваха най-различни хора, за да го наблюдават, като играе. Нито те, нито който и да било друг го заговаряше, освен ако не трябваше да му предадат нещо много важно. Наблюдателите стояха мълчаливо, гледаха как се справя с някоя трудна симулация и щом свършеше, веднага си тръгваха. Какво правите тук, искаше му се да попита. Работата ми ли преценявате? Или преценявате дали искате да ми доверите флота? Спомнете си само, че изобщо не съм ви молил за това.
Той откри, че повечето от нещата, които бе научил във военното училище, намираха приложение и в симулатора. Обикновено преориентираше симулатора на всеки няколко минути, като го въртеше така, че да не попада в капана на ориентацията „нагоре-надолу“, и непрекъснато преценяваше позицията си от гледна точка на противника. Беше прекрасно, че най-после има пълен контрол върху сражението и че може да го проследи във всяка негова точка.
Но в същото време бе разочарован от това, че му налагаха известни ограничения, тъй като направляваните от компютъра изтребители бяха добри дотолкова, доколкото им позволяваше компютърът. Те не показваха никаква инициатива. Никакъв разум. Прииска му се да са тук взводните му командири, за да може да разчита на тях и някои от ескадрилите да могат да се справят добре и без да са непрекъснато под негов надзор.
В края на първата си година той печелеше всяка битка на симулатора и играеше играта така, сякаш машината бе естествена част от тялото му. Един ден, както се хранеше с Граф, попита:
— Това ли е всичко, което може да прави симулаторът?
— В какъв смисъл?
— Това ли са му възможностите? Играта вече е доста лесна и от известно време не е ставала по-напрегната.
— Оо!
Видимо Граф прие казаното равнодушно. Но Граф винаги и всичко приемаше равнодушно. На следващия ден нещата се промениха. Граф си отиде, а на Ендър му осигуриха нова компания.
Мъжът бе в стаята, когато сутринта Ендър се събуди. Беше стар човек, седнал на пода със скръстени крака. Ендър го погледна в очакване да заговори. Мъжът не продума нищо. Ендър стана от леглото, взе душ и се облече, съгласен да остави мъжа да си мълчи щом това му харесва. Отдавна бе научил, че когато става нещо необичайно, нещо, което бе част от нечий план, а не от негов, той можеше да получи повече информация, като изчака, отколкото, ако задава въпроси. Възрастните винаги изгубваха търпение преди Ендър.
Мъжът все още не бе проговорил, когато Ендър се приготви и отиде до вратата, за да излезе от стаята. Вратата не се отвори. Ендър се обърна с лице към човека, който седеше на пода. Той изглеждаше около шейсетгодишен и бе най-възрастният човек, когото Ендър бе виждал на Ерос. Имаше еднодневни бакенбарди, които белееха повече от ниско подстриганата му коса. Страните му бяха леко хлътнали, а около очите му се диплеха бръчки. Гледаше Ендър с изражение, което издаваше само безразличие.
Ендър повторно се обърна към вратата и отново се опита да я отвори.
— Добре — рече той, предавайки се. — Защо е заключена вратата?
Старецът продължи да го гледа безизразно.
Значи това е игра, помисли си Ендър. Е, ако искат да отида на занимания, ще отключат вратата. Ако не искат — няма да я отключат. Не ми пука.