По-рано, когато работеха безотказно като екип на тренировките, те си мислеха, че са готови. Сега обаче, когато рамо до рамо се бяха сражавали с истински предизвикателства, те започнаха да разчитат един на друг повече от всякога, а сраженията им се отразяваха ободряващо. Съобщиха на Ендър, че онези, които всъщност не играят, ще влязат в симулаторната зала, за да погледат. Ендър си представи какво би станало, ако приятелите му са там и или надават радостни викове и се смеят, или ахкат от страх — понякога си мислеше, че това би отклонило вниманието му, но понякога копнееше за присъствието им. Дори когато прекарваше дните си, излегнал се на слънце върху един сал в едно езеро, той не се бе чувствал толкова самотен. Мейзър Ракъм не се отделяше от него, но той бе негов учител, не и приятел.
Не каза нищо обаче. Мейзър го бе предупредил, че няма да има никаква милост и личното му нещастие не означаваше нищо за никого. През повечето време то не означаваше нищо дори и за самия Ендър. Умът му бе постоянно зает с играта и той непрекъснато се опитваше да научи нещо ново от сраженията.
Искаше да извлече не само практически поуки от битката, но и да проумее как биха постъпили бъгерите, ако са по-умни. Той живееше едновременно с миналите и с бъдещите битки, като лягаше и ставаше и пришпорваше командирите на ескадрили с темпо, което понякога водеше до недоволство.
— Ти си прекалено мил към нас — рече Алей един ден. — Защо не ни се разсърдиш за това, че не сме блестящи във всеки миг на всяка тренировка. Ако продължаваш все така да ни глезиш, ще си помислим, че ни харесваш.
Някои от другите се засмяха в микрофоните си. Ендър, разбира се, долови иронията и отвърна с продължително мълчание. Когато накрая заговори, той се направи, че не е чул оплакването на Алей.
— Още веднъж — рече той. — И този път без самоокайване. — Те повториха маневрата и я направиха както трябва.
Но колкото повече нарастваше доверието им към Ендър като към командир, толкова повече линееше приятелството им, съхранено още от дните във Военното училище. Сега започнаха да се сближават помежду си. Започнаха все повече да си вярват взаимно. Ендър бе техният учител и командир, но бе далеч от тях, колкото Мейзър от него, а и бе взискателен колкото Мейзър.
Това бе причината да се сражават все по-добре. А и Ендър не се отвличаше от работата си.
Не и докато беше буден. Дори и нощем, докато заспиваше, в главата му все още се въртяха мисли за симулатора. Но заспеше ли, започваше да мисли за други неща. Често си спомняше за трупа на Великана, който продължаваше да се разлага, но не си го спомняше като картинка от екрана на чина си. Виждаше го като истински и наоколо му витаеше мирисът на смъртта. Нещата бяха съвсем различни в сънищата му. Селцето, което бе израснало между ребрата на Великана, се населяваше сега от бъгери и те го поздравяваха тъжно като гладиатори, които поздравяват Цезар, преди да умрат за негово развлечение. В съня си той не мразеше бъгерите и макар да знаеше, че са скрили царицата си от него, той не се опита да я потърси. Винаги бързаше да се махне от трупа на великана и когато стигнеше до детската площадка, децата биваха винаги там, с ухилени вълчи физиономии, които му бяха познати. Понякога това бе Питър, а понякога Бонсо, понякога Стилсън и Бърнард, но често свирепите същества бяха Алей и Шен, Динк и Петра. Понякога това бе Валънтайн и в съня си той я държеше здраво под водата, докато се удави. Тя се извиваше в ръцете му, мъчеше се да се отскубне, но накрая притихваше. Той я извличаше от езерото, издърпваше я върху сала и тя оставаше там с лице, застинало в смъртна гримаса. Той пищеше й плачеше над трупа й и за кой ли път крещеше, че това е игра, само игра, и че той само си играе!…
Мейзър Ракъм го разтърси и той се събуди.
— Викаш насън — каза той.
— Извинявай — рече Ендър.
— Няма нищо. Време е за следващата битка.
Постепенно, но неотклонно темпото се усилваше. Сега на ден обичайно имаше по две битки, така че Ендър сведе тренировките до минимум. Докато другите почиваха, той използваше това време, за да прегледа записите на миналите игри, като се опитваше да открие собствените си слабости и да отгатне каква ще е следващата изненада на противника. Понякога бе напълно подготвен за нововъведенията им, но понякога не беше.
— Струва ми се, че играеш нечестно — каза един ден Ендър на Мейзър.
— Така ли?
— Ти можеш да наблюдаваш и моите тренировки. И да гледаш над какво работя. Изглежда, си подготвен за всяка моя нова стъпка.
— Повечето от нещата, които виждаш, са компютърни симулации — отговори Мейзър. — Компютърът е програмиран така, че да реагира на всяка твоя новост, но едва след като я използваш веднъж в битката.