— Не ставай, Ендър. Всичко е наред. Изглежда, че ние ще спечелим. Не всички хора от Варшавския договор последваха Полемарха. Много от тях преминаха на наша страна, когато Стратегосът им съобщи, че си останал верен на МФ.
— Спах непробудно.
— Значи е излъгал. Надявам се, че не си подготвял предателство насън. Някои от руснаците, които пристигнаха, ни разказаха, че когато Полемаркът им заповядал да те намерят и убият, те едва не убили него. Каквито и да са чувствата им към другите хора, Ендър, те те обичат. Целият свят е наблюдавал нашите битки. Денонощно са ги предавали. Гледах някои от видеофилмите. Озвучени с твоя глас. Нищо не е изрязано от цензурата. Много ги бива. Сигурно те очаква блестяща кариера във видеобизнеса.
— Едва ли — отвърна Ендър.
— Пошегувах се. Ей, не е за вярване, нали? Спечелихме войната. Толкова бързахме да пораснем, за да можем да се бием в нея, а всъщност точно ние я изнесохме на плещите си. Искам да кажа, че ние сме все още деца, Ендър. А именно ние я спечелихме. — Алей се засмя. — Искам да кажа, ти я спечели. Беше невероятен. Умът не ми стигаше как ще ни изведеш от последната ситуация. Но ни изведе. Много те биваше.
Ендър забеляза, че той говори за него в минало време. Много ме биваше.
— А сега как съм, Алей?
— Все още много те бива.
— За какво?
— За… всичко. Най-малко милион войници ще те последват до края на вселената.
— Аз не искам да ходя до края на вселената.
— Тогава къде искаш да отидеш? Пак ще те последват.
Искам да си отида у дома, рече си мислено Ендър, но не знам къде е това. Тътенът утихна.
— Я чуй! — каза Алей.
Те се заслушаха. Вратата се отвори. Някой застана на прага. Някакъв дребосък.
— Свърши се — каза той. Беше Бийн. И сякаш, за да докажат това, лампите светнаха.
— Здрасти, Бийн — рече Ендър.
— Здрасти, Ендър.
След него влезе Петра и Динк, който я държеше за ръка. Те се приближиха до леглото на Ендър.
— Ей, героят се е събудил — рече Динк.
— Кой победи? — попита Ендър.
— Ние победихме, Ендър — отвърна Бийн. — И ти беше с нас.
— Той не е чак толкова откачил, Бийн. Имаше предвид кой победи току-що. — Петра взе ръката на Ендър в своята. — На Земята имаше временно прекратяване на огъня. Преговорите продължиха цели няколко дни. Най-сетне се споразумяха да приемат Плана Лок.
— Той не знае нищо за Плана Лок…
— Много е сложен, но накратко смисълът му е, че МФ продължава да съществува, но без участието на Варшавския договор. Ето защо десантчиците на Варшавския договор се прибират у дома. Според мен Русия е приела този план за примирие само защото там в момента има бунт на славяните-крепостници. Всеки си има неприятности. Тук загинаха около петстотин човека, но на Земята е било доста по-страшно.
— Хегемонът си е подал оставката — съобщи Динк. — На Земята направо са полудели. Да правят каквото искат.
— Ти добре ли си? — попита го Петра, като го докосна с длан по главата. — Толкова ни изплаши. Казаха, че си откачил, но ние им отговорихме, че те са откачили.
— Откачил съм — рече Ендър, — но мисля, че вече съм добре.
— Кога разбра това? — попита Алей.
— Когато си помислих, че се каниш да ме убиеш, и реших да те убия първо аз. Предполагам, че съм убиец до мозъка на костите си. Но по-скоро бих предпочел да съм жив, отколкото мъртъв.
Те се засмяха и се съгласиха с него. После Ендър заплака и прегърна Бийн и Петра, които се намираха най-близо до него.
— Липсвахте ми — каза той. — Отчаяно много исках да ви видя.
— И ни видя доста отчайващи — отвърна Петра. Тя го целуна по бузата.
— Видях ви великолепни — рече Ендър. — Най-много преуморих онези, на които разчитах най-много. Лошо планиране от моя страна.
— Сега вече всички сме добре — обади се Динк. — Не ни се е случило нищо лошо, което тези пет дни страхове в затъмнените помещения да не са успели да излекуват.
— Повече не се налага да ви бъда командир, нали? — попита Ендър. — Вече не искам да командвам никого.
— Вече не е нужно да командваш никого — рече Динк, — но ти завинаги си оставаш наш командир.
После всички помълчаха малко.
— И така, какво ще правим сега? — попита Алей. — Войната с бъгерите свърши, както и войната на Земята, а дори и тукашната война. Какво ще правим сега?
— Нали сме деца — отговори Петра. — Сигурно ще ни накарат да ходим на училище. Законът е такъв. До навършване на седемнайсеттодишна възраст трябва задължително да ходиш на училище.
При тези й думи всички се засмяха. И се смяха, докато по бузите им се затъркаляха сълзи.