И все пак. От здравината на покривите, които покриваха заслоните им за животни и за хранителни продукти, Ендър разбра, че зимата ще е люта и снеговита. От сградите с насочени навън заострени колове той научи, че има хищници, които представляват опасност за реколтата и стадата. От мелниците разбра, че продълговатите, гадни на вкус плодове, които растяха в буренясалите овощни градини, се сушат и мелят за храна. А от цедилките, които бяха използвали навремето да носят децата си на полето, той разбра, че макар и бъгерите да не са големи поклонници на свободата на индивида, те наистина са обичали собствените си деца.
Животът улегна и годините минаваха. Колонията живееше в дървени къщи и използваше тунелите на бъгерите за складове и работилници. Вече се управляваха от съвет и администраторите се избираха, така че Ендър, макар и да продължаваха да го наричат губернатор, бе на практика само съдия. Редом с добротата и взаимната помощ имаше и престъпления и крамоли, имаше хора, които се обичаха, и хора, които се мразеха — беше един съвсем човешки свят. Не очакваха с голямо нетърпение поредното предаване на ансибала, популярните на Земята имена вече не ги вълнуваха кой знае колко. Единственото име, което знаеха, бе на Питър Уигин, Хегемона на Земята. Единствените новини, които стигаха до тях, бяха за мир и благоденствие, за огромни кораби, които прекосяват граничните пространства на Слънчевата система, прекосяват кометната защитна преграда и заселват световете на бъгерите. Скоро и в този свят, Света на Ендър, щяха да израснат нови колонии. Скоро щяха да имат съседи, те вече бяха изминали половината път насам, но никой не се тревожеше от това. Щяха да помогнат на новодошлите още с пристигането им, щяха да ги научат на всичко онова, което те вече знаеха. Но онова, което имаше сега значение в живота им, бе кой за кого ще се жени, кой е болен, кога започва сеитбата и защо ще трябва да му плащам, когато телето умря три седмици след като го взех от него.
— Те са вече хора, сраснали със земята — каза Валънтайн. — Никой не се интересува, че днес Демостен изпраща седмия том от историята си. И никой от тукашните хора няма да го прочете.
Ендър натисна един клавиш и писалището му показа следващата страница.
— Много проникновено, Валънтайн. Още колко тома ти остават до края?
— Само един. Историята на Ендър Уигин.
— И какво ще правиш? Ще чакаш да умра, за да я напишеш ли?
— Не. Просто ще я започна и стигна ли до днешния ден, ще спра.
— Имам по-добра идея. Напиши я до деня, в който спечелихме решителната битка. И спри дотам. Нищо от онова, което съм направил след това, не заслужава да бъде описано.
— Може да е така — рече Валънтайн. — А може и да не е.
Ансибалът им бе донесъл новината, че новият колониален кораб е само на година път от тях. Те молеха Ендър да им намери място, където да се заселят — в достатъчна близост с неговата колония, за да могат двете колонии да търгуват, но и на достатъчно разстояние, за да могат да бъдат управлявани самостоятелно. Ендър взе хеликоптера и тръгна да изследва околностите. Взе със себе си едно от децата, единайсетгодишно момче на име Абра, което при основаването на колонията е било едва тригодишно и не си спомняше никой друг свят освен този. Той и Ендър отидоха дотолкова надалече, доколкото успя да ги заведе хеликоптерът, после си направиха бивак за през нощта, а на сутринта продължиха пешком, за да добият по-непосредствена представа за земята.
На третата сутрин Ендър внезапно изпита някакво тревожно чувство, че вече е бивал из тези места. Огледа се. Беше непозната земя, която никога не бе виждал. Повика Абра.
— Здрасти, Ендър! — провикна се Абра. Той се намираше на върха на стръмна, невисока могила. — Качи се при мен!
Ендър се закатери нагоре. Чимовете трева, осеяли меката пръст, се изплъзваха изпод нозете му. Абра сочеше надолу.
— Можеш ли да повярваш на очите си? — попита той.
Могилата бе куха. По средата й се виждаше дълбока падина, наполовина пълна с вода, заобиколена от зъбери, които надвисваха застрашително над водата. В едната посока могилата се снижаваше в два дълги хребета, които образуваха У-образна долина, а в другата посока се издигаше към една бяла скала, ухилена като череп, от чиято уста бе поникнало едно дърво.