Откъде знам всичко това, запита се Ендър. Как е възможно да виждам тези неща, като някакви спомени в паметта си?
Сякаш в отговор той видя първата си битка с флотилиите на бъгерите. Беше я виждал и преди на симулатора, но сега я видя така, както я бе видяла царицата на кошера чрез множество различни очи. Бъгерите образуваха своето кълбо от кораби и тогава из мрака изникнаха ужасните изтребители и „Докторчето“ ги унищожи сред ослепителна светлина. И тогава той почувства онова, което бе почувствала царицата на кошера, наблюдавайки през очите на работниците как смъртта ги връхлита, прекалено бързо, за да я предугадят. Нямаше обаче нито следа от спомен за болка или страх. Онова, което чувстваше царицата на кошера, бе тъга и примирение със съдбата. Тя не бе си помислила тези думи, когато видя, че хората идват, за да ги убият, но Ендър я разбра именно с тях. Те не са ни простили, помисли си тя. Ясно е, че ще загинем.
— Как може да бъдеш съживена? — попита той. В своя копринен пашкул царицата нямаше думи, с които да отговори, но когато той затвори очи и се опита да си спомни, вместо спомен го споходиха други образи. Да се постави пашкулът на хладно място, тъмно място, където наблизо да има вода, така че царицата да не е суха, но не просто вода, а вода, смесена със сока на определено дърво, която да бъде и непрекъснато хладка, за да могат в пашкула да протекат определени реакции. И да мине време. Дни и седмици, за да се промени вътре какавидата. И едва тогава, когато пашкулът стане пясъчнокафяв на цвят, Ендър се видя как отваря пашкула и помага на малката и нежна царица да излезе. Той се видя как я взема за предния крайник и как й помага да стигне от водата до гнездото си, меко застлано със сухи листа и пясък.
И тогава ще оживея, мина през съзнанието му. Тогава ще се събудя. И тогава ще създам моите десет хиляди деца.
— Не — рече Ендър. — Не мога.
Страдание.
— Твоите деца са все още чудовищата от нашите кошмари. Ако те събудя, само ще те убием повторно.
През съзнанието му преминаха десетки образи на човешки същества, избити от бъгерите, но заедно с това го разтърси такава силна скръб, че той просто не можа да я понесе и проля сълзи за тях.
— Ако можеш да ги накараш да почувстват мъката, която изпитах аз, тогава може и да ти простят.
Единствено аз мога да я изпитам, прозря той. Те са ме открили чрез ансибала, тръгнали са по лъча и са проникнали в съзнанието ми. В агонията на измъчените ми сънища те са ме опознали, въпреки че точно тогава се бях заел с унищожението им. Те са открили, че ме е страх от тях, но са открили и това, че аз нямам представа, че ги избивам. През няколкото седмици, с които са разполагали, те са построили това място за мен и са поставили тук и трупа на Великана, и детската площадка, и скалата на Края на света, така че да видя това място със собствените си очи. Аз съм единственият, когото те познават, и ето защо могат да разговарят само с мен и чрез мен.
Ние сме като теб, му мина през съзнанието. Ние не искахме да убиваме и когато разбрахме какво сме сторили, изобщо не се върнахме. Преди да ви срещнем, смятахме, че ние сме единствените мислещи същества във вселената, но никога не сме и сънували, че у някакви самотни животни, които не могат да сънуват еднакъв сън с ближния си, може да се породи разумна мисъл. Откъде можехме да знаем? Ние можехме да живеем с вас в мир. Повярвай ни, повярвай ни, повярвай ни.
Той бръкна във вдлъбнатината и извади пашкула. Той беше поразително лекичък, за да съдържа в себе си цялата надежда и бъдеще на една велика раса.
— Ще те нося със себе си — каза Ендър. — Ще бродя от свят на свят, докато намеря време и място, където безопасно да можеш да се събудиш. И ще разкажа историята ти на моя народ, така че вероятно след време и те ще могат да ти простят. Така както ти прости на мен.
Той загъна пашкула на царицата в якето си и я изнесе от кулата.
— Какво намери там? — попита Абра.
— Отговора — рече Ендър.
— На какво?
— На моя въпрос. — И това бе всичко, което каза. Те продължиха още пет дни огледа си и избраха за новата колония едно отдалечено от кулата място.