Но в другата война, войната на чиновете, той бе вече заложил следващата си атака. Когато Ендър се върна от банята, Бърнард вилнееше, риташе леглата и крещеше на момчетата.
— Не съм го написал аз! Млъкнете!
По екраните на всички чинове непрекъснато обикаляше следното съобщение:
ЛУД СЪМ ПО ЗАДНИКА ТИ. ПОЗВОЛИ МИ ДА ГО ЦЕЛУНА. БЪРНАРД
— Не съм писал това съобщение! — крещеше Бърнард. Виковете продължиха още малко и накрая Дап изникна на прага.
— Каква е тази врява? — попита той.
— Някой пише съобщения и ги изпраща от мое име — отвърна навъсено Бърнард.
— Какво съобщение?
— Не е важно какво съобщение!
— За мен е важно. — Дап извади най-близкия чин, който се случи чинът на момчето от леглото над Бърнард. Прочете съобщението, едва-едва се усмихна и върна чина.
— Интересно — рече той.
— Няма ли да издирите кой го е написал? — попита Бърнард.
— Аз знам кой е — отвърна Дап.
Да, помисли си Ендър. Тази защитна система бе прекалено уязвима. Направено е с цел да проникваме лесно в нея или в отделни нейни звена. Знаят, че съм аз.
— Кой е? — изкрещя Бърнард.
— На мен ли крещиш, войнико? — попита много тихичко Дап.
Настроението в помещението незабавно се промени. Най-близките приятели на Бърнард забравиха за гнева си, а другите — за едва сдържания си смях, и всички станаха сериозни. Началството се канеше да говори.
— Не, сър — отвърна Бърнард.
— На всички ви е известно, че системата автоматично изписва името на подателя.
— Не съм го написал аз! — извика Бърнард.
— Пак ли крещиш? — попита Дап.
— Вчера някой изпрати съобщение с подпис „Бог“ — рече Бърнард.
— Така ли? — каза Дап. — Не знаех, че и той е включен в системата. — Дап се обърна и излезе, а в помещението избухна смях.
Опитът на Бърнард да си възвърне властта се провали. Само неколцина останаха в тайфата му. Те обаче бяха най-злите. Ендър знаеше, че няма да му дадат мира. И все пак номерът със системата свърши добра работа. Крилцата на Бърнард бяха подрязани, а всички по-свестни момчета се освободиха от властта му. А най-хубавото от всичко бе, че Ендър успя да постигне това, без да го изпраща в болницата. И така бе много по-добре.
Сега той се залови със сериозна работа — трябваше да изработи защитна система за собствения си чин, тъй като вградената защита не бе надеждна. Щом в нея можеше да проникне едно шестгодишно момче, то тя бе играчка, а не сериозна защита. Поредната игра, която ни осигуряват учителите. А за тази игра много ме бива.
— Как успя да го направиш? — попита Шен на закуска.
Ендър спокойно си отбеляза, че за първи път новобранец от собствения му клас сяда при него по време на хранене.
— Кое? — попита той.
— Да изпратиш съобщение с измислено име. И с името на Бърнард! Това беше страхотно. Сега му казват Задникобройкара. Или само Бройкара за пред учителите, но всеки знае какво бройка.
— Горкият Бърнард — измърмори Ендър. — А той е толкова чувствителен.
— Я стига, Ендър. Ти си проникнал в системата. Как успя?
Ендър поклати глава и се усмихна.
— Благодаря ти, че ме мислиш за толкова умен. Аз само видях пръв съобщението, това е.
— Добре, добре, не е нужно да ми казваш — рече Шен. — И все пак беше страшно хубаво. — Те продължиха да се хранят мълчаливо. — Наистина ли си въртя задника, когато вървя?
— Неее — отвърна Ендър. — Съвсем мъничко. Просто не прави такива големи крачки, това е.
Шен кимна.
— Друг освен Бърнард едва ли би го забелязъл.
— Той е прасе — рече Шен.
Ендър сви рамене.
— В края на краищата прасетата не са чак толкова лоши.
Шен се засмя.
— Прав си. Не съм справедлив спрямо прасетата.
Те се засмяха заедно и към тях се присъединиха други двама новобранци. Изолацията на Ендър свърши. Войната тепърва започваше.
Глава шеста
Питието на великана
— Нима в миналото не сме преживявали разочарования? Чакаш с години, изпълнен с надежда, че ще успеят, а те вземат, че се провалят. Но и Ендър си го бива, решил е да се „простуди“ още през първите шест месеца.
— Нима?
— Не виждаш ли какво става тук? Не се отделя от компютъра и играе само на „Питието на Великана“. Да не би момчето да страда от мания за самоубийство? Никога не си споменавал за това.