Не всеки разбираше това — Бърнард продължаваше да вилнее и да изпраща най-близките си приятели с поръчения. Но Алей се движеше свободно из цялата зала и когато Бърнард обезумяваше, Алей успяваше да го успокои с някоя шега. Когато дойде времето да се избира водач на цялата наборна група, Алей бе избран почти единодушно. Бърнард ходеше нацупен няколко дни, но после му мина и нещата си застанаха по местата. Наборната им група вече не се делеше на групичката на Бърнард и отцепниците на Ендър. Алей бе мостът помежду им.
Ендър седна на леглото си с плота от чина върху колене. Бе време за свободни занимания и Ендър играеше на „Свободния избор“. Това бе динамична смахната игра, при която училищният компютър непрекъснато внасяше нови елементи, създавайки лабиринт, който играчът трябва да изследва. Играчът можеше да се връща и към събития и епизоди, които му харесват, но само за малко, защото задържеше ли се по-дълго, те изчезваха и на тяхно място се появяваше нещо друго.
Понякога нещата бяха забавни. Понякога вълнуващи и той трябваше да реагира бързо, за да остане жив. Умираше многократно, но това бе в реда на нещата, защото нали затова бяха игрите — човек умира многократно, докато им хване цаката.
Неговата фигурка на екрана започна играта като малко момче. След минутка се превърна в мечка. Сега представляваше огромна мишка, с дълги и нежни лапички. Бежешком трябваше да се провира под най-различни огромни мебели. Доста време си поигра и с котката, но му стана досадно — беше му вече прекалено лесно да се измъква — познаваше добре цялата мебелировка.
Този път не през дупката на мишето леговище, рече си той. До гуша ми дойде от този Великан. Това е тъпа игра и никога не мога да я спечеля. Какъвто и избор да направя, винаги е погрешен.
Въпреки това обаче той се пъхна в дупката и мина по мостчето в градината. Отмина патиците и пикиращите комари — бе опитвал да играе с тях, но те бяха прекалено елементарни и ако се заиграеше по-дълго с патиците, се превръщаше в риба, което не му харесваше. Превръщането му в риба наподобяваше прекалено много замразяването в бойната зала, с вцепенено тяло, в очакване на края на занятието, когато Дап ще го размрази. И така, както обикновено, се оказа, че се катери по терасовидните хълмове.
Започнаха свлачищата. В началото те го повличаха отново и отново, превръщаха го в огромно кърваво петно, което се процеждаше изпод купчина скални отломъци. Сега обаче бе усъвършенствал умението да се катери по скатовете под определен ъгъл, така че избягваше премазването, като непрекъснато търсеше по-горна тераса.
И както винаги накрая се оказваше, че свлачищата не са само хаотично разхвърляни камъни. Повърхността на хълма стана гладка, но вместо сред глинести шисти той се озова в средата на някакъв пухкав бял хляб, който се надигаше като втасващо тесто, докато кората му накрая се отдели и килна встрани. Хлябът бе мек и шуплест — фигурката на Ендър започна да се движи по-бавно. И когато скочи от хляба, той се озова застанал върху някаква маса. Зад гърба му се извисяваше огромен самун хляб, а до него имаше гигантски калъп масло. И самият Великан, подпрял брадичка с ръце. Фигурката на Ендър бе не по-висока от разстоянието между брадичката и веждите на Великана.
— Мисля първо да отхапя главата ти — каза както винаги Великанът.
Този път, вместо да хукне да бяга или да остане вдървен на едно място, Ендър насочи фигурката си нагоре, към лицето на Великана, и го ритна в брадичката.
Великанът изплези език и Ендър се строполи на масата.
— Какво би казал да поиграем на гатанки? — попита Великанът.
Да, нямаше нищо ново. Великанът играеше само на гатанки. Глупав компютър. В паметта му имаше милиони всевъзможни сценарии, а Великанът можеше да играе само на една глупава игра.
Великанът, както винаги, постави на масата пред Ендър две огромни стъклени чаши, високи до коляното на момчето. Както винаги и двете бяха пълни с различни течности. Компютърът внимаваше течностите да са всеки път различни, поне Ендър не си спомняше да са се повтаряли. Този път в едната имаше гъста кремообразна течност. Другата съскаше и се пенеше.
— Само в едната има отрова — рече Великанът. — Отгатнеш ли в коя, ще те заведа в Царството на феите.
Да отгатнеш означаваше да си навреш главата в една от чашите и да пиеш. Той никога не отгатваше. Понякога главата му се разтапяше в течността. Понякога го обгръщаха пламъци. Понякога падаше в чашата и се удавяше. Понякога падаше на масата, позеленяваше и се разлагаше. Беше винаги гадно и Великанът винаги се смееше.